IV глава
Господин и Сърдитко
Жената на Дагоберт излезе от църквата и тъкмо наближи улица „Brise-Miche“, когато я настигна запъхтеният църковен прислужник и я помоли веднага да се върне в „Сен-Мари“ — отец Дюбоа искал да й каже нещо много важно. Докато Франциска крачеше обратно, една закрита карета спря пред входа на къщата, в която живееше семейството на Дагоберт. Файтонджията слезе от капрата и отвори вратичката на каретата.
— Попитай тук ли живее госпожа Франциска Балдуин — каза му една дебела, облечена в черно жена, която седеше вътре и държеше в скута си рошаво куче.
— Добре, госпожо — отвърна файтонджията.
Разбира се, читателят вече е познал госпожа Гривоа — първата прислужница на княгиня Сен-Дизие, и нейното куче, което много я тормозеше.
Файтонджията попита бояджията, който, както вече знаем, изпълняваше и длъжността на портиер, дали тук живее госпожа Франциска. Той излезе от работилничката си, доближи се учтиво до вратичката на каретата и отговори на госпожа Гривоа, че Франциска наистина живее тук, но че още не се е върнала. Ръцете на дядо Лорио и част от лицето му бяха изцапани със златистожълта боя. Този шарен човек много раздразни и ядоса Господин и когато дядо Лорио сложи ръката си на крайчето на вратичката, кучето се разлая неудържимо и го ухапа за китката.
— Ах, боже мой — развика се грубо госпожа Гривоа, щом дядо Лорио бързешком отдръпна ръката си, — да не би да има нещо отровно в боята по ръцете ти? Кучето ми е много чувствително — и тя старателно избърса плоската муцуна на Господин, изцапана тук-там с жълто.
Дядо Лорио не остана много доволен от извинението, което очакваше да чуе от госпожа Гривоа заради злото й куче, и с едва сдържан гняв й рече:
— Госпожо, ако не бяхте жена, което ме заставя да се отнасям с уважение към вас, щях да хвана това грозно животно за опашката, да го цамбурна във врящата на огъня боя и веднага щях да извадя оттам едно златистожълто куче.
— Искаш да боядисаш кучето ми в жълто!… — извика госпожа Гривоа и ужасно разярена слезе от каретата, прегърна нежно Господин и измери дядо Лорио със смразяващ поглед.
— Госпожо, казах ви, че Франциска още не се е върнала — викна портиерът, като видя, че господарката на кучето тръгва към тъмните стълби.
— Добре, ще я почакам — отвърна студено госпожа Гривоа. — На кой етаж живее?
— На четвъртия — отговори дядо Лорио, прибра се в работилничката си и усмихнато си рече: — Надявам се, че едрият пес на Дагоберт ще се ядоса, ще сграбчи за врата тази мастия и тъпкано ще й го върне.
Госпожа Гривоа с мъка се изкачи по стръмното стълбище, като си отдъхваше на всяко стъпало и се оглеждаше наоколо с истинско отвращение. Най-сетне стигна до четвъртия етаж и се поспря пред вратата на бедната стаичка, в която бяха двете сестри и Гърбавото. Младата шивачка събираше вещите, които трябваше да отнесе в заложната къща. Роз и Бланш бяха много радостни и малко поуспокоени за бъдещето си, защото Гърбавото им бе казала, че щом умеят да шият с усилен труд ще могат да припечелват осем франка седмично — дребна сума, която поне ще бъде от помощ за семейството.
Госпожа Гривоа дойде у Франциска Балдуин да осъществи новото решение на абат д’Егрини и княгиня Сен-Дизие. Те сметнаха, че ще бъде по-добре да изпратят Гривоа, на която сляпо вярваха, да вземе децата от Франциска. А на жената на Дагоберт съобщиха чрез изповедника и да предаде момичетата не на прислужницата му, а на една госпожа, която ще се яви от негово име и ще ги отведе в манастира.
Вярната прислужница на княгиня Сен-Дизие почука на вратата, влезе и попита за Франциска Балдуин.
— Няма я, госпожо — срамежливо отвърна Гърбавото, доста изненадана от това посещение и с наведени очи пред погледа на жената.