— Тогава ще я почакам, защото трябва да й кажа много важни неща — отговори госпожа Гривоа и разгледа с любопитство двете сирачета. След това седна, макар и с известна погнуса, върху вехтото кресло на Франциска. Като реши, че няма нищо страшно за Господин, тя го пусна на пода. Но в същия миг над креслото се чу глухо ръмжене, госпожа Гривоа подскочи, кучето й изскимтя ужасено и, цялото разтреперано от страх и гняв, се втурна към господарката си.
— Тук има куче!? — извика госпожата и бързо грабна Господин.
Сърдитко сякаш пожела сам да отговори на въпроса, бавно се надигна зад креслото, показа се и започна да се прозява и протяга. При вида на якото животно и на страшните му остри зъби, госпожа Гривоа изпищя от страх. Злото кученце отначало цялото се тресеше, гледайки Сърдитко, но щом се намери в безопасните прегръдки на господарката си, започна нахално да ръмжи и да хвърля гневни погледи към сибирския пес. Достойният другар на покойния Смешльо му отвърна с презрителна прозявка, след това подуши спокойно дрехите на госпожа Гривоа, обърна се гърбом към Господин и се настани в краката на Роз и Бланш, като втренчи в тях големите си умни очи, сякаш предчувствуваше, че се намират в опасност.
— Изпъдете това куче оттук — заповяда госпожа Гривоа, — то дразни моето и може да му стори някакво зло.
— Бъдете спокойна, госпожо — каза Роз през смях. — Сърдитко не е лош, когато не го закачат.
— Все едно — извика госпожата, — злото винаги може да се случи. Само като погледна това грамадно куче с вълча глава и ужасните му зъби, изтръпвам при мисълта какво може да направи. Казвам ви, изпъдете го навън…
Тези произнесени с яд думи не прозвучаха добре на Сърдитко, той обърна глава към непознатата жена, озъби й се и изръмжа.
— Тихо, Сърдитко — каза строго Бланш.
В този момент в стаята влезе един човек и отвлече вниманието от неприятната за момичетата ситуация. В ръката му имаше писмо.
— Какво обичате, господине? — попита Гърбавото.
— Това писмо е много важно. Даде ми го един добър човек — мъжът на госпожата, която живее тук. Портиерът ми каза, че мога да се кача, въпреки че нея я няма.
— Писмо от Дагоберт — развикаха се радостно Роз и Бланш. — Ще си дойде ли скоро? Къде е сега?
— Не зная как се казва. Той е стар войник с побелели мустаци и се намира наблизо в бюрото на Шартър.
— Той е! — извика Бланш. — Дайте писмото.
Непознатият го подаде и момичето веднага го отвори.
Госпожа Гривоа остана като поразена от гръм. Тя знаеше, че нарочно бяха отдалечили Дагоберт, за да може отец Дюбоа да въздействува в безопасност на Франциска. Всичко се бе наредило, тя се съгласи да изпрати момичетата в манастир и в същото време войникът, за когото мислеха, че отсъствува от Париж за два-три дни, пристига. И така, с ненадейното му завръщане се проваляше постигнатото с толкова труд, тъкмо когато трябваше да вкусят плодовете му.
— Ах, боже мой — възкликна Роз, след като прочете писмото. — Какво нещастие!
— Какво има, сестрице? — попита Бланш.
— Вчера, посред пътя от Шартър, Дагоберт забелязал, че е изгубил кесията си. Не можал да продължи и чакал жена си да му изпрати пари за пощенска кола в бюрото, където сега се намира.
— Така е — рече непознатият, — защото той ми каза да бързам, иначе е загубен.
— А вкъщи няма нищо, нищо… — простена Бланш. — Боже мой, какво да правим сега?
Тези думи накараха госпожа Гривоа да се обнадежди за малко, но Гърбавото разби надеждите й като посочи вързопа, който подреждаше, рече:
— Успокойте се, госпожици… Ще има пари. Заложната къща, в която ще отнеса това, не е далеч. Ще взема парите и веднага ще ида при Дагоберт. Най-много след час и той ще бъде тук.
— Права си, Гърбаво — каза Роз. — Колко си добра! За всичко се сещаш…
— Вземи писмото — продължи Бланш. — Адресът е там.
— Благодаря, госпожице — усмихна се Гърбавото. После се обърна към непознатия: — Върнете се при човека, който ви е изпратил и му кажете, че скоро ще дойда при него.
„Проклето гърбаво момиче — мислеше си госпожа Гривоа, побесняла от яд, — за всичко се сеща. Ако не беше тя, щяхме да предотвратим ненадейното връщане на онзи негодник. Какво ще правим сега? Тези ужасни момичета няма да тръгнат с мен, докато не дойде жената на войника. Ако ги накарам да тръгнат преди това, те могат изобщо да откажат и тогава всичко ще се провали. Господи, какво да правя сега?“