Подигравката предизвика смях, викове и дюдюкания, които окончателно смутиха и уплашиха Гърбавото. Тя едва събра сили да отговори с тих глас на полицая, който й показваше двете петфранкови монети:
— Господине, тези пари не са мои.
— Лъжеш — каза агентът и направи крачка към нея. — Една почтена госпожа видя, че паднаха от теб…
— Уверявам ви, господине, че не са мои — отвърна Гърбавото и още повече се разтрепера.
— Аз пък ти казвам, че лъжеш — повтори агентът. — Госпожата, която видя дивашкото ти престъпно лице, те показа и ми рече: „Вижте гърбавото момиче, което тича с един вързоп. Тези пари паднаха от него, а то не си ги взе. Тази работа не е чиста“.
— Господине — намеси се отново човекът с хрипкавия глас, — не й вярвайте. Опипайте гърбицата й, там крие всичко. Сигурен съм, че там е скрила ботуши, пелерина, чадър и чаровник. Преди малко чух, че часовникът бие в гърба й.
И веднага се разнесоха нови гласове, викове и дюдюкания, защото тази ужасна тълпа почти винаги беше безмилостна и жестока към страдащите и онеправданите. Множеството се разрастваше, отвсякъде се носеха крясъци, подсвирквания и неприлични подигравки.
— Пусни ме да видя, безплатно е.
— Не ме бутай, платил съм си за мястото.
— Качете Гърбавото нависоко, та да го видим всички.
— Прегазиха ми краката. Язък за париците ми.
— Покажете я или върнете парите на хората!
— Искам си парите.
— Дайте ни парите.
— Ще пукна, но ще я видя!
Нещастното момиче с остър ум, добро сърце, благородна душа, срамежлив и деликатен характер беше принудено да слуша всички тези простащини и хули. Тя стоеше сама сред тълпата, притисната от агента и полицая. Но въпреки всичко, младата шивачка все още не осъзнаваше в какво я обвиняват. Но скоро разбра, защото агентът взе вързопа, който тя бе вдигнала от земята и държеше в разтрепераните си ръце, и грубо й рече:
— Какво има вътре?
— Има…, господине…, аз отивам… — от страх нещастницата загуби ума и дума.
— Това ли е всичко, което можеш да отговориш? — попита агентът. — Не е убедително. Хайде, развързвай бързо вързопа. Да я претърсим.
Полицаят и агентът грабнаха вързопа, разтвориха го, разровиха нещата и занареждаха:
— Я виж ти! Чаршафи, сребърни прибори, сребърна чаша, шал, ленена завивка… Добра плячка си пипнала. Облечена си като просякиня, а имаш сребърни неща… Твои ли са?
— Не, господине — отвърна Гърбавото, чувствувайки, че силите я напускат, — но…
— Ах, проклето гърбаво момиче, крадеш неща, които тежат повече от самата теб!
— Аз да крада! — извика Гърбавото и плесна с ръце, защото едва сега разбра всичко. — Аз да крада!
— Стражата… Стражата идва! — извикаха няколко гласа.
Нови викове, подсвирквания и подигравки се разнесоха из тълпата. В това време двама войника и отговорникът им едва си проправяха път през тълпата, сред която лъщяха само щиковете на пушките им.
Един човек се отправи към близкия участък да помоли за помощ при разгонването на скупченото множество.
— Ето стражата. Тръгвай към участъка! — каза полицаят и хвана Гърбавото за ръката.
— Господине — простена клетото момиче, давейки се от плач, и коленичи на улицата, — имайте милост. Ще ви разкажа всичко.
— Ще разказваш в участъка. Тръгвай!
— Аз не съм крадла, господине — извика Гърбавото сърцераздирателно, — смилете се над мен. Не ме повеждайте пред толкова хора като престъпник. Милост, милост!
— Казах ти, ще се разберем в участъка. Улицата е задръстена от тълпата. Хайде, тръгвай! — и той хвана момичето за двете ръце и я изправи на крака.
В това време войниците и офицерът успяха да се проврат през блъсканицата и се добраха до агента.
— Войнико — каза той, — отведи това момиче в участъка. Аз съм полицейски агент.
— Милост, господа! — разплака се Гърбавото. — Не ме отвеждайте, докато не ви разкажа всичко. Аз не съм крадла. Господи! Никога не съм крала… Всичко ще ви разкажа. Само исках да извърша една услуга на един добър човек. Нека ви разкажа…
— Казах ти, ще разказваш в участъка. Щом не искаш да вървиш, ще те завлекат до там — каза агентът.
Тази отвратителна сцена не се поддава на описание.