— Ах, госпожо — каза файтонджията и отвори вратичката, — прощавайте, но кучето ви е много лошо. Откакто сте го оставили, квичи като побъркано, сякаш иска всичко да изяде.
И наистина, Господин, който мразеше самотата, издаваше ужасни звуци.
— Тихо, Господин, ето ме — каза госпожа Гривоа и се обърна към двете сестри: — Качвайте се, госпожици.
Роз и Бланш се качиха.
Преди да влезе в каретата, госпожа Гривоа пошушна на файтонджията името на манастира „Света Богородица“ и му даде куп други нареждания. В това време кучето й, което изръмжа още при качването на двете сестри, сега изведнъж се разлая като побесняло…
Причината за гнева му беше ясна: в каретата с един скок се бе метнал и Сърдитко, когото до този момент никой не бе забелязал. Ядосано от нахалството му, кучето на госпожата забрави за благоприличието, и обзето от гняв и злоба се хвърли върху муцуната на Сърдитко и го ухапа. Разяреното от болка смело сибирско куче се метна върху Господин, сграбчи го за шията с яката си челюст и с две стисвания го удуши. Господин изхърка два пъти и се отпусна бездиханен върху тлъстия си търбух. Всичко това стана само за миг и уплашените Роз и Бланш едва успяха да извикат:
— Тук, Сърдитко!
— Ах, пресвети боже! — извика госпожа Гривоа. — Как попадна тук това чудовище. Ще ухапе Господин. Госпожици, изпъдете го, кажете му да слезе, не можем да го водим с нас…
Младите момичета още не знаеха какво е извършил Сърдитко и че Господин лежи мъртъв под седалката, но чувстваха, че не е прилично да бъдат придружени от това куче, побутнаха го леко с крака и му казаха ядосано:
— Хайде, Сърдитко, слизай…
Отначало кучето не искаше да ги послуша. То погледна с тъжни, молещи очи сирачетата, сякаш ги обвиняваше, че отпращат единствения си закрилник. Но след повторната строга заповед на Бланш, Сърдитко слезе от каретата с подвита опашка, сякаш осъзнаваше, че е попрекалил в яростта си към Господин.
Бързайки час по-скоро да се махне оттук, Госпожа Гривоа скочи в каретата. Файтонджията затвори вратичката и седна на мястото си. Каретата потегли, а госпожата предпазливо спусна завеските, да не би случайно Дагоберт да ги зърне. Щом приключи с предохранителните мерки, тя се сети за Господин, когото страстно обичаше с онази дълбока и прекомерна привързаност, която понякога злите хора изпитват към животните, съсредоточавайки по този начин цялата любов, дадена им от Бога за хората. С една дума, госпожа Гривоа обожаваше това навъсено, страхливо и зло куче, може би заради сходството на неговите пороци със собствените й. От шест години насам привързаността й към Господин нарастваше все повече и повече с течение на времето.
Разказваме за тези незначителни на пръв поглед неща, защото искаме да подскажем на читателя какви бяха отчаянието, яростта и беса на тази жена, когато видя, че кучето й е мъртво. Отчаяние, бяс и ярост, на чиито жестоки последствия бяха подложени сирачетата.
Каретата се движеше бързо. Госпожа Гривоа седеше отпред. Тя повика Господин, но той имаше основателна причина да не отговори.
— Виж го ти — каза закачливо госпожа Гривоа, — сърди ми се и не ми отговаря. Да не би да съм виновна, че онова голямо грозно куче се вмъкна в каретата. Какво ще кажете, госпожици? Хайде, ела веднага да ме целунеш и да се сдобрим, упорито животинче!
Господин продължаваше да мълчи.
Роз и Бланш се спогледаха разтревожени. Те познаваха грубостта на Сърдитко, но и през ум не им минаваше, че е стигнал чак дотам.
Не толкова разтревожена, колкото изненадана, че кучето не отговаря на нежните й подвиквания, госпожа Гривоа се наведе да го измъкне изпод седалката, където мислеше, че се е свряло от обида. Тя напипа един крак, задърпа го нетърпеливо и полусърдито, полу на шега рече:
— Не се дръж така, добричкото ми. Какво ще си помислят за теб симпатичните госпожици?
След това повдигна кучето, изненадана от некоординираните му движения, но когато го сложи на коленете си и видя, че е вдървено, я обзе ужас:
— Получило е удар! — извика тя. — Много ядеше, горкичкото. Сигурна бях, че ще му се случи нещо — после се обърна към файтонджията: — Спри, спри! — изкрещя тя, без да знае, че той не може да я чуе. Сетне повдигна главата на Господин мислейки, че животното просто е припаднало, и с ужас забеляза дълбоките кървави следи от пет-шест зъба, които не оставяха никакви съмнения относно причината за плачевната кончина на кучето. Тя изпадна в отчаяние и се развика: — Умряло е… Умряло е! Изстинало е вече! Ах, боже мой, то е мъртво! — и се разплака.