Сибирското куче с вродената си способност беше уверено, че ще намери пътя към улица „Brise-Miche“ и чакаше сирачетата.
И така, двете сестри попаднаха в манастира „Света Богородица“, който се намираше съвсем близо до лудницата, където бе затворена Адриана Кардовил.
Сега ще отведем читателя при жената на Дагоберт. Тя очакваше с ужасни терзания завръщането на мъжа си, който щеше да й иска обяснение за изчезването на дъщерите на маршал Симон.
VII глава
Влиянието на изповедника
Момичетата още не бяха напуснали къщата, когато Франциска коленичи и започна страстно да се моли. Дълго потисканите й сълзи бликнаха. Макар да бе искрено убедена, че с изпращането на момичетата в манастир изпълнява християнския си дълг, тя очакваше с ужас завръщането на мъжа си. Въпреки, че бе заслепена от богопочитанието си, тя знаеше, че Дагоберт ще има основание да я кори и да се ядосва. А при тези обстоятелства нещастната майка трябваше да му съобщи и за арестуването на Агрикол. Франциска се ослушваше и разтреперваше при всеки шум по стълбището. После отново коленичеше и започваше да се моли на Бога да й даде сили, та да понесе новите тежки изпитания.
Най-сетне навън се чуха стъпки. Това беше Дагоберт. Тя веднага седна, избърса очите си, взе някакво ръкоделие и се престори, че шие, но ръцете й така трепереха, че не можеше да държи иглата.
След малко вратата се отвори и Дагоберт застана на прага. Грубоватото лице на войника бе строго и натъжено. Той енергично захвърли шапката си на масата, но беше толкова замислен, че не забеляза веднага отсъствието на сирачетата.
— Горкото момиче… Ужасно нещо! — възкликна той.
— Видя ли Гърбавото? Доведе ли я? — оживи се Франциска, забравяйки за малко страха си.
— Видях я, но в какво състояние! Сърцето ти да се скъса. Исках да я взема, но ми казаха, че първо приставът трябва да дойде у нас и да… — Дагоберт огледа стаята разтревожено и попита жена си: — Къде са децата?
Студени тръпки побиха Франциска. Тя тихичко каза:
— Скъпи…, аз… — и не можа да довърши.
— Къде са Роз и Бланш? Отговаряй. И Сърдитко го няма…
— Не се ядосвай.
— Сигурно си ги пуснала с някоя съседка — каза троснато Дагоберт. — Защо не ги придружи или не ги помоли да ме почакат, щом искат да се поразходят? Разбирам ги, тук им е скучно. Но се изненадвам, че са излязли преди да научат какво е станало с Гърбавото. Това не е характерно за тях. Но защо си толкова бледа — попита войникът и се вгледа в жена си. — Какво ти е, да не си болна? — и Дагоберт хвана нежно ръката на Франциска.
Тя дълбоко се трогна от тези топли думи, наведе глава и през плач целуна ръката на мъжа си. Войникът още повече се разтревожи от горещите й сълзи и извика:
— Плачеш ли? Защо не ми отговаряш? Кажи, Франциска, какво те наскърби. Тонът ми, с който те попитах за децата ли? Не ми се сърди. Майка им ми ги повери преди да издъхне. Разбираш, че това е свято нещо. Затова бдя над тях като квачка над пиленцата си — прибави той засмяно, за да развесели Франциска.
— Имаш право да ги обичаш…
— Хайде, успокой се. Нали ме познаваш. Гласът ми е строг, но иначе не съм лош човек. Нали имаш доверие на съседката. Не е станало кой знае какво. Но занапред да не правиш такива неща преди да ме попиташ. Децата ли поискаха да се разходят със Сърдитко?
— Не, скъпи, аз…
— Как така не? Коя е съседката, на която ги повери? Къде ги заведе? Кога ще се върнат?
— Не зная — извика Франциска сподавено.
— Не знаеш ли? — вбеси се Дагоберт, но после се успокои и продължи с приятелско назидание: — Как така не знаеш? Не можа ли да им определиш час или изобщо да не ги доверяваш на никого. Сигурно много настойчиво са те молили да ги пуснеш на разходка. Но те знаят, че където и да съм, ще се върна. Как така не ме почакаха? Франциска, питам те защо не ме почакаха? Отговори ми, за бога, какво е станало! — изкрещя Дагоберт и тропна с крак.
Смелостта на Франциска се изпари. Тези непрестанни настоятелни въпроси, които в края на краищата щяха да разкрият истината, бавно я пронизваха като безброй остриета. Тя предпочете всичко да се свърши отведнъж, реши да понесе тежестта на гнева му, като смирена и покорна жена, но да остане вярна на обещанието, което клетвено даде на изповедника си пред Бога. Нямаше сили да стане, но наведе глава, отпусна двете си ръце надолу и със слаб глас каза на мъжа си: