— Прави ме каквото искаш, но не ме питай какво стана с децата. Не мога да ти отговоря.
Гръм да бе паднал върху войника, нямаше да го порази толкова силно. Той пребледня, голото му чело се обля в студена пот, втренчи обезумял поглед и остана за малко като прикован, онемял и вкаменен. После се изтръгна от вцепенението, сграбчи жена си за раменете, повдигна я като перце, изправи я пред себе си, наведе се към нея и с ужас и отчаяние извика:
— Децата!
— Милост! Милост! — задавено простена Франциска.
— Къде са децата? — повтори Дагоберт и разтърси дребното й хилаво телце, като добави с гръмовен глас: — Ще отговориш ли къде са децата?
— Убий ме или ми прости, но не мога да ти кажа — отвърна нещастницата с непоколебимото и кротко упорство, присъщо на боязливите души, когато са уверени, че постъпват правилно.
— Какво нещастие! — извика войникът. И загубил контрол от гняв, болка и отчаяние той повдигна жена си, сякаш искаше да я удари в земята и да я размаже. Но този прекрасен човек беше много добър и не можеше да се поддаде на малодушната си жестокост. След изблика на неволна ярост, Дагоберт пусна Франциска. Тя съсипана се свлече на колене, сключи ръце и по слабото мърдане на устните й се виждаше, че се моли…
Дагоберт остана за известно време като парализиран. Не можеше да събере мислите си. Случилото се беше толкова неочаквано и необяснимо, че трябваше да изчака докато се съвземе и докато окончателно се убеди, че жена му — този ангел на добротата, чийто живот беше низ от добри дела и която знаеше какво представляват децата на маршал Симон за него, е отговорила: „Не ме питай какво стана. Не мога да ти отговоря.“ Дори най-твърдият и силен човек би загубил самообладание при тези неясни и възмутителни думи. Войникът се поуспокои, погледна на нещата по-хладнокръвно и започна да разсъждава: „Само жена ми е в състояние да ми обясни тази тайна. Няма да я бия, няма да я убивам, но ще употребя всички възможни средства, за да я накарам да ми отговори. И най-важното е да не се ядосвам“. Дагоберт взе един стол, показа друг на жена си, която стоеше все така коленичила, и рече:
— Седни…
Франциска послушно се отпусна на стола.
— Слушай, жено — започна Дагоберт кротко и назидателно, като едва сдържаше нетърпението си, — ти разбираш, че тази работа не може да остане така. Знаеш, че никога няма да употребя насилие срещу теб. Преди малко се поддадох на гнева си и сега съжалявам. Бъди сигурна, че това няма да се повтори. Но аз трябва да зная къде са децата. Майка им ми ги повери. Не съм ги довел дотук от Сибир, за да ми кажеш днес: „Не ме питай, не мога да ти кажа какво ги направих“. Това не е оправдание. Представи си, че ей сега дойде маршал Симон и ми каже: „Дагоберт, децата ми!“ Какво да му отговоря? Кажи! Аз съм спокоен. Но ти се постави на мое място и ми кажи какво да отговоря на маршала?
— Уви, скъпи…
— Няма място за никакво уви! — каза войникът и избърса челото си, по което изпъкналите вени просто щяха да се пръснат. — Кажи какво да отговоря на маршала?
— Обвини мен. Всичко ще изтърпя…
— А ти какво ще му кажеш?
— Че си ги оставил на мен и си излязъл, а когато си се върнал и си попитал къде са, аз съм ти отговорила, че не мога да ти кажа какво е станало с тях.
— И мислиш ли, че маршалът ще остане доволен от тези оправдания — каза Дагоберт и стисна болезнено ръце върху коленете си.
— За беда не мога да кажа нищо друго нито на теб, нито на него… Дори да ме убият, пак не мога…
От този безсмислен разговор Дагоберт подскочи от стола. Търпението му се изчерпа, но не искаше отново да се поддава на гнева и заплахите, чието безсилие виждаше. Той стана, отвори един прозорец и подаде навън разгорещеното си чело. След като се поуспокои, направи няколко крачки из стаята и пак седна до жена си. Мокрите й от сълзи очи гледаха втренчено в разпятието и тя си мислеше, че също е натоварена с тежък кръст. Дагоберт започна отново:
— От това, което ми каза преди малко разбрах, че здравето на децата не е пострадало.
— Не, изобщо не е пострадало. Благодарение на Бога са много добре. Това е всичко, което мога да ти кажа.
— Сами ли излязоха?
— Не мога да ти кажа.
— Отведе ли ги някой?
— Уви, скъпи, напразно ме питаш. Не мога да ти отговоря.
— Ще се върнат ли?
— Не зная…
Дагоберт отново скочи и отново с невероятни усилия потисна гнева си. Направи няколко крачки из стаята и пак седна.