— Но в края на краищата ти нямаш никаква полза да криеш от мен къде са децата. Защо не ми казваш?
— Не бива.
— Струва ми се, че ако научиш нещо, което ме принуждаваш да ти кажа, ще промениш мнението си. Слушай добре. Ако децата не се намерят до 13 февруари, а ти знаеш, че времето тече бързо, ти ще ме поставиш спрямо дъщерите на маршал Симон в положението на човек, който ги е ограбил. Разбираш ли — ограбил — каза войникът с много променен глас и с отчаяние, което нарани сърцето на Франциска, добави: — А аз исках да направя всичко, което може да извърши един честен човек, за да доведа тук клетите деца. Не знаеш какво съм преживял по пътя, не знаеш какви грижи и тревоги съм имал, защото аз — войникът, натоварен с две момичета, можех да успея само със смелост и преданост. А за награда мислех, че ще мога да кажа на баща им: „Ето децата ви!“
Войникът замлъкна. След първоначалния гняв го обзе мъка и той заплака. Когато Франциска видя сълзите да капят по белите мустаци на Дагоберт, почувствува известно колебание в себе си. Но веднага се сети за клетвата, която бе дала на изповедника, каза си, че най-важното е вечното спасение на сирачетата и се обвини на ум за лукавото изкушение, за което отец Дюбоа строго щеше да я порицае. Тя попита с плах глас:
— Как така ще те обвинят, че си ограбил тези деца? Какво говориш?
— Трябва да знаеш — продължи Дагоберт, бършейки очи, — че тези момичета изтърпяха толкова умора и трудности докато дойдат от Сибир дотук, защото изключително важна причина ги застави да предприемат това. Може би става дума за голямо богатство. И ако не се явят на 13 февруари тук, в Париж, на улица „Свети Франц“, всичко е изгубено и то по моя вина, защото аз отговарям за онова, което си извършила ти.
— На 13 февруари…, на улица „Свети Франц“ — каза Франциска и учудено изгледа мъжа си. — Също като Гавриил…
— Какво казваш за Гавриил?
— Когато прибрах захвърленото дете, намерих на врата му бронзов медальон…
— Бронзов медальон! — възкликна войникът — С думите „В Париж, улица «Свети Франц», ще бъдете на 13 февруари 1832“, нали?
— Да. Откъде знаеш?
— Гавриил! — каза войникът на себе си и после добави оживено: — А той знае ли, че си намерила този медальон на шията му?
— Навремето му казах. В пелените му намерих и един свитък с документи на чужд език. Дадох ги на моя изповедник отец Дюбоа да ги разгледа. Той ми каза, че документите са много важни. След време един милостив човек на име Родин се зае с възпитанието на Гавриил и го настани в семинарията. Отец Дюбоа беше предал и документите, и медальона на господин Родин. Оттогава не е ставало дума за тях.
Щом Франциска спомена изповедника си, една мисъл осени войника. Макар изобщо да не се досещаше за машинациите около Гавриил и сирачетата, той смътно предчувствуваше, че жена му се намира под тайното влияние на изповедника си. Разбира се той не предполагаше нищо нито за целта, нито за важността на всичко това, но донякъде си обясняваше неразбираемото упорство на Франциска и нежеланието й да му каже къде са децата. След като поразмисли малко, той стана, втренчи се в жена си и строго й каза:
— Тук има пръст някой поп.
— Какво искаш да кажеш, скъпи?
— Ти нямаш никаква полза да криеш децата от мен. Ти си много добра жена и виждаш колко страдам. Ако действуваше сама по себе си, щеше да се смилиш…
— Скъпи…
— Казвам ти, че всичко това мирише на изповедалня! — повтори Дагоберт. — Ти жертвуваш мен и децата на изповедника си. Но внимавай! Ще разбера къде живее и гръм ще го порази! Ще го попитам кой е господар в моята къща — аз или той — добави войникът заканително, — и ако мълчи, зная как ще го накарам да проговори…
— Боже мой! — извика Франциска, изплашена от светотатствените думи. — Как можеш да говориш така за един свещеник? Вразуми се, свещеник е това…
— Свещеник, който всява раздор, предателство и нещастие в къщата ми, за мен е просто един нехранимайко, от когото имам право да търся сметка за злините, които причинява на мен и на близките ми. И така, кажи ми веднага къде са децата, иначе тозчас ще ида да ги искам от твоя изповедник. Тук, нещастна жено, се замисля някакво злодеяние, в което и ти си съучастник, без сама да подозираш. Но предпочитам да имам работа с другите, отколкото с теб.
— Скъпи мой, — каза Франциска с кротък и твърд глас, — лъжеш се, ако мислиш, че с гнева си ще уплашиш един достопочтен старец, който от двадесет години ме води по пътя на спасението.