— Ако знаех, щях да остана и да видя любимата си царица.
— Гобине, ако още веднъж я наречеш своя любима царица, ще ти издера очите, а сега само ще те ощипя!
— Недей, ангелче, ще ми изцапаш бялата кожа, с която природата ме е дарила по рождение.
— Защо наричаш тази госпожица своя царица? А аз каква съм ти?
— Ти си моя любима, но не си моя царица, защото както на небето има само една луна, така и нощите на Прадо имат само една Вакханална царица.
— Ах, колко хубава беше! Просто невероятно!
— Гобине има право, царицата беше прекрасна.
— И в добро настроение.
— Никога не съм я виждал по-весела.
— И как шумолеше роклята й!
— Пукаше!
— Трептеше!
— Шушнеше!
— Само тя може да измисли такова облекло.
— А какъв танц!
— Жив, гъвкав, вълнист. Никой не може да се фръцка по-добре от нея.
— Гобине, веднага ми върни шала. Стига си го мачкал с дебелото си шкембе. Не искам да си развалям нещата, заради грубияни, които казват, че жените се фръцкат.
— Не се ядосвай, Целеста. Направил съм се на турчин и се вживявам в ролята си, затова казвам, че се фръцка.
— Гобине, и твоята Целеста е като другите жени — завижда на Вакханалната царица.
— Аз да й завиждам? Ще имаш да вземаш. Ако исках да бъда безсрамна като нея, и за мен щяха да говорят така. Защо мислите, че са й лепнали този прякор.
— Е, в това отношение няма защо да й завиждаш. И ти си имаш прякор, Целеста (Небесна)!
— Това не е прякор, а името ми.
— Да, но когато човек те погледне, мисли, че е прякор.
— Гобине, и това ще запиша в бележника ти…
— А Оскар ще ти помогне да направиш сметката, нали?
— Разбира се. Ще ти я покажа. Един ще отблъсна, друг ще задържа и този друг няма да бъдеш ти.
— Разочароваш ме, Целеста. Само исках да ти кажа, че ангелското ти име напълно отговаря на прелестното ти лице, което е по-очарователно от лицето на Вакханалната царица.
— А, сега ми се подмазваш, хитрецо.
— Кълна се в отвратителната физиономия на моя хазяин, че ако искаше, можеше да бъдеш като Вакханалната царица, което не е малко.
— Вакханалната царица е една фукла и толкова.
— Като изключим това, че омайва стражарите.
— И агентите.
— Колкото и да са сърдити, тя пак ги разсмива.
— И всички я наричат „царице моя“. Тази вечер пак очарова един стражар по време на прочутия си танц.
— И то какъв танц! Голчо и Вакханалната царица от едната страна, а Роз-Помпон и Нини-Мулен от другата!
— И четиримата играха прекрасно.
— Вярно ли е това, което казват за Нини-Мулен?
— Какво?
— Че е учен и пише книги за вярата?
— Да, истина е. Често го виждам при моя хазяин. Купува си това-онова оттам. Не е платежоспособен, но има прекрасно чувство за хумор.
— И се прави на набожен?
— Прави се, когато му трябва. Тогава е господин Дюмулен, върви приведен, с клюмнала глава, ситни стъпки и си върти очите насам-натам. Но като си свърши работата, хуква по баловете, които обожава и където жените го нарекоха Нини-Мулен. Като прибавите и това, че пие до посиняване, можете да си представите човека. Това обаче не му пречи да пише из религиозните вестници, пък и калугерите се кълнат в името му. Струва си да се видят статиите и брошурите му, но само да се видят, не и да се четат. На всяка страница се говори за дявола и за рогата му, за адския огън, в който ще горят всички безбожници и неприятели на властта и папата.
Гърбавото, принудена да остане сред маскираните, не изпускаше нито дума от този мъчителен за нея разговор, защото ставаше дума за сестра й, с която отдавна не се бе виждала. Вакханалната царица наистина имаше добро сърце и крайната сиромашия на Гърбавото, от която и тя беше опитала, но която не можа да понесе дълго, разстройваше веселото момиче. Тя много пъти се опита да помогне на сестра си, но Гърбавото винаги отказваше, защото знаеше, че изворът на тези помощи не е чист.
— Каретата! Каретата идва! — извика тълпата и възторжено се втурна напред. Тогава Гърбавото съвсем случайно се оказа сред първите, които искаха да видят маскираните.
Зрелището наистина беше любопитно. Един човек на кон, облечен като пощальон със синя, бродирана със сребро дреха, целият накичен с ресни и с шапка, от която висяха дълги ленти вървеше пред първата карета и викаше колкото му глас държи: