— Господи, на какво приличаш! — и тя се хвърли върху Гърбавото, потънала в сълзи и добави хлипайки: — Прости ми, прости ми…
— Какво ти става, Цефиза? — каза младата шивачка, дълбоко трогната и полека се измъкна от обятията на сестра си. — Защо искаш прошка?
— Защо ли! — поде Цефиза с почервеняло от срам и плач лице. — Не е ли срамота аз да съм облечена в такива пищни дрехи и да пръскам пари за глупости, докато ти ходиш в дрипи, нямаш нищо и сигурно умираш от глад и сиромашия? Никога не съм те виждала по-бледа и изнемощяла…
— Успокой се, мила сестрице, добре съм си аз. Тази нощ седях до много късно, затова съм толкова бледа. Моля ти се, не плачи, натъжаваш ме.
Гърбавото утешаваше Вакханалната царица, пристигнала тук сред възторга и радостта на множеството. Тази противоположност се подсили от още нещо. В близкия салон се разнесоха викове: „Да живее Вакханалната царица! Да живее…“ Гърбавото видя, че сестра й от срам скри лицето си с ръце, и очите й се наляха със сълзи:
— Цефиза — каза й тя, — моля те, не ме наскърбявай така. Ще ме накараш да съжалявам за тази среща. Толкова съм щастлива сега. Толкова време не съм те виждала. Кажи, какво ти е?
— Сигурно ме презираш… И имаш право — каза Вакханалната царица и избърса очите си.
— Аз да те презирам!… Боже мой, защо?
— За живота, който водя и затова, че нямам смелост да понасям сиромашията.
Скръбта на Цефиза беше толкова искрена, че Гърбавото реши първо да я утеши и да й възвърне самочувствието, а после нежно й каза:
— Ти цяла година търпя сиромашията и се показа по-способна и по-смела от мен. Ти понесе повече неща, отколкото съм понесла аз досега…
— Ах, сестрице, не говори така…
— Нека говорим честно — продължи Гърбавото. — На какви изкушения може да бъде подложено момиче като мен? Аз съм осъдена от самата природа да търся уединение и усамотение, а ти — да търсиш шумен живот и удоволствия. Аз съм слаб човек и нищо не ми трябва, задоволявам се с много малко…
— Но дали винаги имаш и това малко…
— Не, но аз съм слаба и болнава и има лишения, които мога да понеса по-лесно от теб. Например гладът ме приспива и това ми носи облекчение. А ти си здрава и силна и гладът те подлудява. Колко пъти съм те виждала да страдаш в мизерната ни стаичка, когато нямахме работа, когато не можехме да припечелим и четири франка седмично, когато нямахме какво да ядем, защото гордостта не ни позволяваше да просим от съседите.
— Ти поне опази гордостта си!
— И ти… На човека не е дадено вечно да се бори. Човешките сили имат край. Аз те познавам добре, Цефиза. Ти отстъпи пред глада и пред трудната си денонощна работа, с която не можеше да задоволиш и най-належащите си нужди.
— Но ти изтърпя и сега търпиш лишенията!
— Защо се сравняваш с мен? Виж — каза Гърбавото, хвана сестра си за ръка и я заведе пред едно голямо огледало, поставено над канапето, — погледни се. Мислиш ли, че Бог, който те е създал толкова хубава и те е дарил с буйна и гореща кръв, с весел, неспокоен, откровен и влюбен в удоволствията характер, е искал младостта ти да се изниже в една ледена стая, без да видиш слънце, да бъдеш прикована към стола, да носиш дрипи, да работиш непрекъснато и без надежда? Бог ни е дал и по-други потребности от яденето и пиенето. Дори в нашето скромно положение хубостта има нужда от накит. Младостта има нужда от забавление и почивка. Ако печелиш достатъчно, за да заситиш глада си, за да се повеселиш един-два пъти в седмицата след всекидневния труд от дванадесет до петнадесет часа, за да си купиш една скромна нова рокля, сигурна съм, че нямаше да искаш нищо повече. Много пъти съм си казвала това. А то означава, че ти се поддаде на една непреодолима потребност, защото твоите нужди са по-големи от моите.
— Наистина — отвърна Вакханалната царица замислено, — ако можех да припечелвам по четиридесет су на ден, щях да живея съвсем иначе, защото в самото начало ми беше много тежко и унизително да живея на чужд гръб, вярвай ми сестрице.
— Да, ти се увлече по нуждата, Цефиза. Иначе вместо да те оплаквам, щях да те упреквам. Ти не избра съдбата си, а й се поддаде, както аз се поддадох на моята…