— Цар? — изненадаха се момичетата и преплетоха ръце, за да покажат учудването си.
— Нещо повече… Аз например имах приятел, който стана цар. Императорът не ламтеше за корони. Така и баща ви стана граф. Но граф или не, той беше най-красивият и най-смелият генерал във войската.
— Нали беше красив, Дагоберт? Мама винаги говореше за това.
— Беше. Но той бе и противоположното на вашия рус ангел-спасител. Представете си хубав черноок мъж в парадна униформа… С него войникът отиваше и срещу Бога, стига да поискаше това дядо Господ… — добави бързо Дагоберт, за да не нарани по никакъв начин простодушната вяра на сирачетата.
— Баща ни бе добър и смел, нали Дагоберт?
— Да, деца. Той можеше да свие в дланта си една подкова, както вие една книга. В деня, в който стана пленник, той се беше промъкнал със сабя в ръка дори до пруските топове. С такава смелост и с такава сила как да не бъде добър! И така, преди деветнадесет години, на мястото, което ви посочих, генералът, тежко ранен, падна от коня. Бях негов вестовой и се втурнах да му помогна. След пет минути вече бяхме заловени от един французин. Един забягнал маркиз, полковник на руска служба. И когато маркизът се приближи до генерала, му каза: „Предай се, господине, на един свой съотечественик!“… „Французинът, който се сражава срещу Франция, не е мой съотечественик, той е предател, а на предателите не се предавам“, отговори генералът. И както бе ранен, довлече се до един руски гренадир, подаде му сабята си и му каза: „Предавам се на теб, юнако!“… Маркизът пребледня тогава от яд…
Сирачетата се спогледаха, бузите им се изчервиха, и извикаха:
— О, какъв юначен баща сме имали!
— Хм! Виж, ти! — каза Дагоберт, като поглади мустаците си. — Как се вижда, че в жилите им тече войнишка кръв! — Замълча, за да продължи след малко. — И така…, взеха ни пленници. Последният кон на генерала беше убит под него. След тази случка той се качи върху Смешльо, който този ден не беше ранен, и пристигнахме във Варшава. Тук генералът се запозна с майка ви. Наричаха я Варшавският бисер. Това е достатъчно. Понеже той обичаше красивото и доброто, веднага се влюби в нея, а и тя го обикна, макар че родителите й я бяха обещали на другиго, а другият беше…
Дагоберт не можа да продължи, защото Роз посочи прозореца и силно изпищя.
VII глава
Пътникът
При този писък Дагоберт скочи прав.
— Какво има, Роз?
— Там, там… — посочи тя прозореца. — Струва ми се, че видях една ръка, която откача кожуха.
Още недовършила, Дагоберт се втурна към прозореца. Откачи кожуха от куката и бързо отвори прозореца. Нощта бе все още мрачна и вятърът фучеше. Войникът се ослуша, но нищо не чу. Взе свещта от масата, затули светлината с ръка, и се помъчи да освети навън, но нищо не се видя. Тогава пак затвори прозореца и се увери, че вятърът е залюлял кожуха, и е изплашил Роз.
— Стори ми се, че видях ръце — каза Роз разтреперана.
— Аз пък нищо не видях — обади се Бланш.
— За да стигне някой до прозореца, той трябва да е исполин или да използува стълба. Ако Сърдитко се беше върнал, той щеше да пази прозореца и вие щяхте да бъдете спокойни. Сигурно се е отбил да види Смешльо в обора. Ще отида да го потърся.
— Не ни оставяй сами — извикаха и двете.
— Добре — съгласи се Дагоберт и седна на леглото до тях, но с лице към прозореца. — Хайде да продължим разказа. През 1814 година разбрахме, че войната е свършила, че императорът е заточен на остров Елба, че са се върнали Бурбоните, благодарение на прусаците и на руснаците. Като чу това, майка ви каза на генерала: „Войната свърши, ти си свободен. Ти дължиш всичко на императора, затова отиди при него. Не знам кога пак ще се видим, защото аз трябва да се омъжа за другиго. Но ще ти бъда вярна до гроб…“ Преди да тръгне, генералът ме повика и заповяда: „Дагоберт, ти остани тук, може да потрябваш на госпожица Ева, за да избяга от родителите си ако много я тормозят. Ти ще предаваш писмата ни. А в Париж аз ще се срещна с жена ти и сина ти и ще ги успокоя, ще им кажа, че си ми приятел.“ И така генералът отиде на остров Елба при императора, а аз останах във Варшава. Живеех близо до къщата на майка ви, получавах писмата и скришом й ги носех. В едно от писмата, деца, казвам ви го с гордост, генералът пишеше, че императорът си спомнил за мен…