— Нека продължа. Когато навърших двадесет години, станах прислужник във фабриката на господин Трипо. След две години баща ми ненадейно умря и ми остави покъщнина: един сламеник, един стол и една маса. Имаше и една стара кутия от одеколон с някакви книжа, написани вероятно на английски, и един бронзов медальон, който заедно с верижката, струваше около десетина су. Никога не беше отварял дума за книжата. Не знаех за какво да ги използувам, но вместо да ги изгоря, ги прибрах на дъното на един стар сандък. И добре, че го сторих, защото срещу тези книжа ми дадоха пари.
— Странно! — каза Дюмулен. — Знаел ли е някой, че притежавате книжата?
— Да, един от онези, които издирват стари заеми, дойде при Цефиза да търси нещо. След като прочете книжата, каза, че работата е съмнителна и че ако искам, може да ми брои за тях десет хиляди франка… Десет хиляди франка са цяло състояние. И аз веднага приех.
— Но в такъв случай, вие трябваше да се досетите, че тези книжа имат голяма стойност.
— Едва ли, защото баща ми, който би трябвало да знае стойността им, не се бе възползувал от тях. И при това тези десет хиляди франка са добри парици, които ми паднаха като от небето. Че кой ще се откаже от такова нещо? И аз ги взех. Но банкерът ме накара да подпиша една полица.
— И подписахте ли?
— Че защо да не подпиша? Това е обикновена формалност, както ми каза човекът. И имаше право, защото тя е просрочена от петнадесет дни, а никой нищо не ми е казал. У банкера имам още около хиляда франка, защото го упълномощих той да държи парите ми. Ето как ям и пия до насита от сутрин до вечер, откакто съм взел десетте хиляди франка, и съм много щастлив, откакто напуснах окаяния си господар, господин Трипо.
Когато произнесе това име, веселото лице на Жак внезапно помръкна. Цефиза беше надмогнала обзелото я за малко тъжно настроение и неспокойно погледна Жак, защото знаеше как му се отразява името на господин Трипо.
— Господин Трипо — каза Голчо, — е човек, който прави от добрите хора лоши, а от лошите — още по-лоши. Щом има добър ездач и добър кон, трябва да има и добър господар и добър работник. Но, вярвайте ми, когато се сетя за този човек… — и Голчо удари силно с ръка по масата.
— Хайде, забрави това, Жак — каза Вакханалната царица. — Събрали сме се да се веселим.
— Не ми се весели вече — отвърна Жак сопнато, още по-разпален от виното. — Това е свръх силите ми. Щом си помисля за него, побеснявам. Само да чуете какво говори: „Нехранимайковци такива, псета безпризорни! Казват, че нямат хляб, тогава ще им натъпчем търбусите с щикове, дано се наситят!“ А момчетата във фабриката му са истински клетници. Работят докато им стигат силите, а после омаломощени умират един за друг. Но за местата им чакат други и веднага ги заменят, защото те дори не са коне, за които трябва да се плаща.
— Явно не обичате господаря си — каза Дюмулен, изненадан от мрачното настроение на домакина и натъжен, че разговорът стана толкова сериозен. Той пошушна нещо на царицата и тя му отвърна с красноречиво кимване с глава.
— Не, не обичам господин Трипо — продължи Голчо. — И знаете ли защо го мразя? Защото той е причината да тръгна по този път. Не го казвам за собствено оправдание. Всъщност, това е самата истина. Когато бях дете и се учех при него, работех толкова разпалено и всеотдайно, че си свалях ризата. Затова ме кръстиха Голчо. Но колкото и да се трудех, колкото и да се трепех, всичко беше напразно. Никога не чух една топла дума. Пръв отивах на работа и си тръгвах последен, но никой не забелязваше това. Един ден се нараних на машината. Заведоха ме в болницата. Когато излязох от там, все още бях съвсем слаб, но се върнах на работа, не се отчаях. И другите познаваха нрава на господаря ни и напразно ме увещаваха да не се престаравам, защото няма да получа нищо в замяна. Но аз продължавах, както си зная. Докато един ден не изпъдиха от работа дядо Арсен — един много добър старец, който от дълги години работеше във фабриката и беше за пример във всяко отношение, но силите вече го напускаха. Това означаваше смърт за него, защото имаше слаба и стара жена и никой нямаше да го наеме. Когато му съобщиха, че е уволнен, клетникът не можеше да повярва и от отчаяние се разплака. В това време покрай него мина господин Трипо. Дядо Арсен започна да го моли да го задържат на половин заплата. Господин Трипо му каза: „Какво?! Да не мислиш, че смятам да превърна фабриката в пансион за инвалиди. Щом не можеш да работиш, ще си вървиш!“ — „Цели четиридесет години съм работил, какво повече искате“ — отвърна дядо Арсен. А той му рече: „Не ме е грижа“. После се обърна към счетоводителя: „Разплати се с него за тази седмица и да се маха.“ И дядо Арсен се махна. Махна се, но вечерта той и жена му се отровиха. Тогава бях малък, но тази история ме научи на едно нещо: колкото и да се трепе човек от работа, от това се ползуват само богатите, които накрая дори едно благодаря не му казват и той умира на стари години върху някой сламеник. Ентусиазмът ми се изпари и из си казах: какво ще получа, ако работя повече, отколкото трябва? Ако господин Трипо трупа богатства от моя труд, за мен ще остане ли поне една троха? И тъй като нямах никакви облаги нито от честолюбието, нито от заплатата си, намразих работата, започнах да извършвам само толкова, колкото да си изкарам хляба, станах мързелив, разсеян, безогледен и си мислех, че когато трудът съвсем ми омръзне ще постъпя като дядо Арсен и жена му.