— Нямам нито стотинка. Чрез хората си ми съобщава, че няма да ми даде последните хиляда франка, защото не съм платил полицата.
— Тогава нека отидем при него и да го помолим да те освободи. Той сам ти предложи този заем. Много добре зная, защото първо се обърна към мен. Сигурно ще прояви милост.
— Милост у лихвар! Това е невъзможно.
— Значи няма никаква надежда? — извика Цефиза и сключи ръце. — Но все нещо може да се направи. Той ти обеща…
— Нали виждаш колко държи на обещанията си. Подписах, без да зная какво подписвам. Срокът изтече и той си оправи нещата. Няма никаква полза да се съпротивлявам, обясниха ми.
— Но не могат да те оставят дълго в затвора!
— Ако не платя — пет години. И тъй като никога няма да мога да платя, работата ми е спукана.
— Ах, какво нещастие, какво нещастие! И нищо не може да се направи! — каза Цефиза и захлупи лице.
— Слушай, Цефиза — каза Жак трогнат от сълзите й, — откакто са ме заловили, само за едно мисля…
— Не се безпокой за мен…
— Как да не се безпокоя за теб?! Какво ще правиш? Покъщнината ми не струва и двеста франка. Толкова неразумно пропиляхме парите си, че не можахме да си платим дори наема за къщата. Дължим пари за девет месеца, така че ще ипотекират покъщнината. Оставям те без пукната пара. Мен поне ще ме хранят в затвора, а ти какво ще правиш?
— Не се натъжавай отсега.
— Питам те как ще преживееш утрешния ден? — извика Жак.
— Ще продам дрехите си и някои дреболии, половината пари ще изпратя на теб, половината ще оставя за себе си и ще изкарам няколко дни.
— А после? После?
— После… И аз не зная. Боже мой, после ще видим…
— Слушай, Цефиза — продължи Жак много натъжен, — сега виждам колко те обичам. Кръв капе от сърцето ми като си помисля, че ще те оставя. Настръхвам при мисълта, че не зная какво ще стане с теб — сетне потърка челото си с ръка и добави: — Все си казвахме, че утрешният ден няма да дойде, но той дойде и ни погуби. Щом не съм при теб и ти похарчиш и последната монета от дрипите, които ще продадеш, какво ще сториш, ако не работиш? Искаш ли да ти кажа? Ще ме забравиш и… — Жак потръпна при тази мисъл и извика от ярост и отчаяние: — Боже мой, ако това се случи, ще си пръсна главата в някоя стена.
Цефиза разбра какво има предвид Жак, хвърли се на врата му и каза:
— Мислиш, че ще си намеря друг любовник? Никога. Защото и аз виждам едва сега колко те обичам.
— Но как ще живееш, скъпа моя Цефиза, как ще живееш?
— Ще се стегна, ще отида да живея при сестра си както едно време и ще работя, за да си изкарам хляба. Ще излизам само за да дойда при теб и да те видя. След няколко дни лихварят ще размисли, ще види, че не можеш да му платиш десетте хиляди франка и ще нареди да те освободят. Тогава аз вече ще съм свикнала с работата, ще свикнеш и ти и ще живеем бедно, но спокойно. В края на краищата шест месеца се веселихме, а има толкова хора, които изобщо не знаят какво е удоволствие. Вярвай ми, Жак, истината ти казвам, ще се възползувам от този урок. Ако ме обичаш, изобщо не се тревожи. По-скоро бих умряла, отколкото да си намеря друг любовник.
— Прегърни ме — каза Жак с насълзени очи. — Вярвам ти, вярвам ти. Даваш ми сили и за сега, и за после. Права си, че трябва да се хванем на работа, иначе ще последваме примера на дядо Арсен, защото от шест месеца насам ходя като пиян — добави Жак тихичко и потръпна, — а сега изтрезнях и виждам докъде сме стигнали. Щом парите ни свършеха, щях да стана крадец!
— Не говори така, Жак, плашиш ме! — прекъсна го Цефиза. — Заклевам ти се, че ще се върна при сестра си и ще работя. Няма да губя надежда…
Този път Вакханалната царица беше съвсем искрена. Тя наистина възнамеряваше да удържи на думата си. Сърцето й още не беше покварено. Сиромашията и нуждата бяха причина и дори оправдание за нейното лошо поведение, както и за поведението на много други. Досега винаги бе следвала влечението на сърцето си, без никакви низки и користолюбиви намерения. Положението, в което бе изпаднал Жак, още повече разпалваше любовта й. Тя вярваше в себе си и затова му се кълнеше, че ще отиде при Гърбавото и ще започне онзи пълен с ялов и непрекъснат труд живот. Живот, изпълнен с ужасни лишения, които на времето не можа да понесе и които сега щяха да й се сторят още по-мъчителни, защото бе свикнала с ленивото и безгрижно съществувание. Обещанието, което даде пред Жак, поуспокои скръбта и тревогите му. Той имаше достатъчно ум и чисто сърце, за да види, че пътят, по който сляпо вървяха с Цефиза, води към безчестие.