Сцените, които ще се разиграят по-нататък, станаха на 12 февруари, срещу злощастния ден, когато членовете на семейство Ренепон, последните потомци на сестрата на Скитника евреин, трябваше да се съберат на улица „Свети Франц“.
В манастира „Света Богородица“ цареше съвършен ред. Върховният съвет, който се състоеше от влиятелни духовници под председателството на отец д’Егрини и от много набожни жени, начело на които стоеше княгиня Сен-Дизие, често се събираше, за да обсъди с какви средства да разшири и укрепи тайното и могъщо влияние на това заведение, което забележимо се разрастваше. Преди да се основе заведението „Света Богородица“, владеещо благодарение на многобройните подаръци богат недвижим имот, увеличаващ се от ден на ден, се правеха много умели и до тънкост пресметнати комбинации. Калугерското общество беше само за пред хората. Но посредством множество споразумения с външни градове чрез най-разпалените членове на ултрамонтанската партия в това заведение се привличаха доста богати сираци, които в манастира получаваха здраво, християнско възпитание, което беше за предпочитане пред лекомислието, придобито в заразените от световната развала девически училища. Заведението предлагаше на богатите вдовици убежище пред опасностите и изкушенията на света. В тази мирна обител те вкусваха приятно спокойствие, работеха за спасението на душите си и се обграждаха с най-нежни и най-предани приятелства. Но това не беше всичко. Настоятелката на манастира, госпожа Света-Перпетуа се нагърбваше от името на заведението да намира за истинските християни, които желаят да опазят домовете си от всеобщата разруха на века, компаньонки за самотните или болни жени, прислужници на отделни семейства или надничарки — все хора, за чиято нравственост заведението гарантираше. На пръв поглед няма нищо по-достойно за покровителство, съчувствие и насърчаване от едно такова заведение. Но сега ще разкрием гъстата мрежа, бъкаща от всякакви интриги, които се прикриваха под милосърдната и свята външност.
Настоятелката на манастира Света-Перпетуа беше висока, около четиридесет и пет годишна жена. Носеше рокля от дебело сукно с дълга броеница на кръста. Под черното платно бяла забрадка обвиваше мършавото й бледо лице. Многобройни бръчки разсичаха жълтеникавото й чело. Острият й нос беше закривен надолу като на граблива птица. Черните й очи бяха остри и проницателни, а погледът им — буден, студен и решителен. Тя дотолкова познаваше и умееше да ръководи материалните интереси на обществото, че можеше да дава съвети на най-хитрия и на най-опитния законодател. Когато жените притежават спекулативен дух, към който се прибавя остроумие, твърдоглаво постоянство, благоразумно лицемерие и особено присъщите им точност и бързина на наблюдателността, се стига до изумителни резултати. За Света-Перпетуа, здравомислеща жена с остър ум, огромните сметки на обществото бяха като играчка. Никой не умееше по-добре от нея да купува неоценени имоти, да им поставя цена и да ги продава с печалба. Тя отблизо бе запозната с курса на полиците, с борсата и с различните банкерски начинания. Никога не се ощетяваше, когато даваше с лихва пари, които толкова добри хора всекидневно подаряваха на заведението „Света Богородица“. В манастира бе въвела съвършен ред, желязна дисциплина и крайна пестеливост. Нейна постоянна цел беше обогатяването — не личното, а на Обществото, което управляваше. А духът, заинтересован от общите интереси и насочен към колективно егоистична цел, придава на обществата същите недостатъци и пороци, които носи частното лице.
Така едно Общество обича властта и парите, както властолюбецът обича властта заради самата власт, а сребролюбецът обича парите заради самите пари… Но по отношение на недвижимите имоти Обществата винаги постъпват така, както би постъпило отделното частно лице. Недвижимият имот е тяхна мечта, тяхна постоянна мисъл, тяхна обожествена мономания. Те се стремят към него с най-искрена и най-гореща страст. За едно ново, бедно, малко Общество първият недвижим имот е нещо като сватбените дарове за младоженката, като първия кон за момъка, като първата публикация за поета, като първия кашмирен шал за девойката. Защото в този материалистичен век недвижимият имот дава на Обществото преди всичко известно значение на религиозната борса. Благодарение на милосърдието на ближния или на други случайни дарове най-напред се увеличава неговото влияние върху обикновените хора, а после то придобива и по-големи размери. Ето защо можем да си представим яростната, разпалена надпревара между различните женски и мъжки Общества за недвижими имоти и удовлетворението, което едно богато Общество изпитва, когато многобройните му къщи, земи и други богатства надвишават придобивките на по-бедните общества. Завистта и омразата, подклаждани от манастирската леност, неизбежно пораждат подобни надпревари и желания за надмощие. Но не съществува нищо по-нехристиянско в най-благородния смисъл на тази дума, нищо по-несъразмерно с истинския евангелски дух от тази люта, ненаситна жажда за придобиване и трупане на имоти с всички възможни средства. Тази жажда е много опасна и едва ли може да се оправдае пред общественото мнение с мизерните милостини, които раздава, но пак по предпочитание и по избор.