— За теб? Той познаваше ли те?
— Познаваше ме малко. „Дагоберт ли — казал той на баща ви — един конник гренадир от старата ми гвардия? Войник в Египет и Италия? Човекът, когото наградих лично във Ваграм? Не съм го забравил.“ Повярвайте, деца, че плаках, когато майка ви ми прочете тези думи.
— Императорът! Какъв прекрасен златен образ имаше върху сребърния ти кръст с червената лента, който ни показваше, когато бяхме послушни!
— Този кръст се намира в торбата ми, при най-скъпоценните неща — нашата кесия и нашите книжа. Майка ви се успокояваше, когато ходех при нея и носех писмата на генерала. Тя много страдаше. Родителите й напразно я мъчеха, тя все казваше: „Няма да взема друг освен генерал Симон.“ Горда жена! Веднъж тя получи писмо, в което генералът й съобщаваше, че е напуснал Елба заедно с императора. И така, войната пак започна…
Бузите на войника пламнаха. Той отново почувствува вълненията на младостта си, върна се при величествения възторг на републиканските войни, при възтържествуванията на империята, при първите и последните дни на военния си живот. Сирачетата, като деца на войник, вместо да се уплашат от този суров разказ, се трогнаха от думите на Дагоберт.
— Какво щастие е за нас, че сме имали толкова смел баща! — каза Бланш.
— Какво щастие и каква чест, деца, защото след битката при Лини императорът още на бойното поле, пред цялата войска, назначи баща ви за дук на Лини и имперски маршал.
— Имперски маршал? — попита озадачена Роз, защото не знаеше какво означава това.
— Дук на Лини! — прошепна и Бланш.
— Да, Пиер Симон, син на обикновен занаятчия, стана дук и маршал. Ето как императорът се отблагодаряваше на народните смелчаци, а и народът беше с него. Някои говореха на народа: „Императорът ви превръща в храна за оръдията“, а народът, който не е глупав, отговаряше „Ако беше някой друг, щеше да ни направи храна за беднотията. По-добре под оръдията. Там човек може да стане капитан, полковник, маршал или инвалид. Това е за предпочитане, отколкото да умрем от глад, от студ и старост върху един сламеник, след като сме работили цели четиридесет години.“
— Нима и във Франция, в Париж, в този прекрасен град, има нещастни хора, които умират от глад?
— Дори и в Париж има — отвърна Дагоберт. — Но да продължа. По-добре е при оръдията, защото може, както стана с баща ви, човек да стане дук и маршал. Това е и вярно, и не, защото по-късно не му признаха нито титлата, нито чина. След Лини настана тъжен ден. Този ден, деца, се нарича Ватерло. Има такива дни — каза войникът и дълбоко въздъхна. — На Ватерло раниха генерала тежко и трябваше много време, докато оздравее. След това той поиска да отиде на остров Света Елена, на който англичаните бяха заточили императора… Толкова неща преживя императорът, толкова неща… Генералът не отиде на Света Елена, не го пуснаха. Тогава, разярен като много други на Бурбоните, генералът направи заговор, за да доведе императорския син. Той отиде в един град в Пикардия, където се намираше един полк, за да го вдигне на бунт, но заговорът бе открит. Когато генералът пристигна, го арестуваха и го заведоха при полковника. И този полковник…, знаете ли кой беше? Дълго е да ви разказвам, но с една дума, баща ви отдавна имаше причини да мрази този човек. Когато застанаха един срещу друг, баща ви му каза: „Ако не си страхливец, ще ме освободиш и ще се бием до смърт, защото знаеш, че за едно те мразя, а за друго те презирам“. Полковникът се съгласи, нареди да освободят баща ви, а на другия ден, в ожесточен двубой, полковникът падна мъртъв. Тогава един приятел на генерала му каза да бяга оттам и добре, че той го послуша, защото след петдесет дни беше осъден на смърт като съзаклятник…
— Колко нещастия, Боже!
— В това нещастие има и щастие. Майка ви бе писала: „Най-напред императорът, после аз“ и устоя на думата си, дочака го. Генералът не можеше да направи повече нищо нито за императора, нито за сина му, избяга от Франция и пристигна във Варшава. Малко преди това бяха умрели родителите на майка ви, тя бе вече свободна и те се ожениха, а аз бях свидетел на сватбата.
— Наистина, това е щастие сред толкова големи нещастия.
— Най-накрая те бяха щастливи, но понеже имаха добри души, колкото по-щастливи бяха, толкова повече страдаха от нещастието на околните, а във Варшава имаше за какво да страдат. Русите пак започнаха да се държат с поляците като с роби. Майка ви, макар по рождение да бе французойка, по душа и по сърце беше полякиня. Тя говореше смело и явно всичко, което другите не смееха дори да прошушнат, а това бе достатъчно за руския губернатор. Веднъж един приятел на генерала, бивш полковник на копиеносците, добър и достоен човек, бе осъден на заточение в Сибир за военно съзаклятие срещу русите. Той избягва, баща ви го приютява, но това се открива и една нощ рота казаци спря пред вратата на къщата, издебна генерала и го залови.