Света-Перпетуа беше седнала пред едно голямо писалище в една съвсем обикновена, но доста удобно подредена стая. В мраморното огнище гореше буен огън, а дъсченият под бе покрит с мек губер. Настоятелката, на която всеки ден предаваха писмата до сестрите или до възпитателките на манастира, вече ги бе отворила много изкусно. Без тяхно знание тя си бе присвоила това право и разбира се, винаги го упражняваше в интерес на момичетата, но и за да бъде в течение на кореспонденцията им. Тя искаше да знае и съдържанието на всички писма, които се пишеха от манастира, преди да бъдат пуснати по пощата. Следите от това благочестиво и невинно занимание лесно се заличаваха, защото настоятелката разполагаше с колекция от хубави, малки, стоманени инструменти. Едните бяха много остри и с тях тя умело изрязваше хартията около печата. След като прочиташе писмото, тя отново го връщаше в плика, затопляше един объл инструмент, с него притискаше отново восъка на печата, той се разливаше и закриваше изрязаното място. Освен това, добрата настоятелка, подбуждана от благородни чувства за справедливост и равенство, държеше в колекцията си един майсторски направен инструмент, който изпускаше пара и по-скромно запечатаните писма се овлажняваха и сами се отваряха без особено затруднение и без да се повреди хартията.
Настоятелката прочиташе писмата и си вземаше подробни или кратки бележки за най-важните неща в тях. Точно в този момент на вратата се почука два пъти.
Света-Перпетуа спусна капака върху разхвърляното писалище, стана важно и тържествено отиде да отвори вратата. Една послушница й съобщи, че госпожа Сен-Дизие чака в салона, а госпожица Флорин, заедно с едно гърбаво, дрипаво момиче, пристигнали малко след княгинята, чакат пред вратата на коридора.
— Доведи най-напред княгинята — каза Света-Перпетуа. След това примъкна едно кресло до камината.
Госпожа Сен-Дизие влезе. Беше облечена доста пищно и с вкус. Носеше червена кадифена шапка, отлична изработка. Беше наметната със син кашмирен шал, а черната й копринена рокля отдолу бе обшита със същата кожа, както и ръкавиците й.
— На какво дължа тази чест, дъще? — попита вежливо настоятелката.
— На една много важна поръчка, скъпа майко. Много бързам, защото ме чакат при Негово Високопреосвещенство и разполагам само с няколко минути. Отново става дума за онези две сирачета, за които вчера дълго разговаряхме.
— Те все още са разделени, както вие пожелахте. От това така се поболяха, че тази сутрин бях принудена да съобщя на доктор Баление в лудницата. Той каза, че имат треска и силна отпадналост. Странно, и двете сестри имат еднакви признаци на болестта. Отново разпитах клетите създания и с ужас установих, че са идолопоклоннички.
— Затова побързахме да ви ги поверим. Но ето и причината за моето посещение. Научихме, че войникът, който доведе момичетата във Франция и за когото се смяташе, че ще отсъствува няколко дни от Париж, ненадейно се е върнал и сега е тук. Той е възрастен, но много смел, предприемчив и страшно решителен човек. Ако разбере, че момичетата се намират тук, нещо почти невъзможно, в яростта си, че са откъснати от безбожното му влияние, е в състояние да извърши всичко. Затова от днес нататък удвоете надзора. Никой да не може да влиза тук нощем. И без това тази част на града е пуста.
— Бъдете спокойна, дъще. Ще пазим добре. Портиерът и градинарят са въоръжени и всяка нощ обикалят булеварда от болницата насам. Стените са високи, а там, където е възможно да бъдат прескочени, са наслагани железни шипове. Но все пак ви благодаря, че ме предупредихте да удвоим надзора.
— Особено тази нощ трябва да бъдете много бдителни, майко.
— Защо?
— Защото, ако този дяволски войник реши да извърши нещо, то ще бъде тази нощ…
— Откъде знаете, дъще?