— Понеже не мога да ви прегърна като сестра затова, че ме спасявате, нека поне целуна тази благородна и светена от труд ръка.
В същото време в градината на доктор Баление се чуха стъпки. Адриана бързо се изправи и изчезна зад зелените дървета, прошепвайки на Гърбавото:
— Дързост, памет и надежда!
Всичко стана толкова светкавично, че младата шивачка не можа да реагира. Отново сълзи, но този път на радост, потекоха по страните й. Щом момиче като госпожица Кардовил я смяташе за своя сестра, целуваше й ръка и се гордееше, че по сърце прилича на нея — беднячката, изпаднала на дъното на пропастта и сиромашията, значи то почиташе братското равенство, което е толкова божествено, колкото и Божието слово и Евангелието. Има думи и впечатления, които са в състояние да накарат една добра душа да забрави цяла върволица от тежки години, защото те като гръмотевица разкриват собственото й величие. Така стана и с Гърбавото. Благодарение на великодушните думи на Адриана, тя за малко осъзна значението си. И макар, че това чувство бе кратко и неизразимо, тя събра длани и вдигна очи към небето с гореща признателност. Защото въпреки че не се причестяваше, никой на този свят не бе надарен като нея с толкова дълбоко и искрено набожно чувство, което спрямо догмата е същото, каквото е безкрайността на звездното небе спрямо свода на една църква.
Пет минути след като Гърбавото се раздели с госпожица Кардовил и напусна градината, без да я забележат, тя се качи на първия етаж и тихо почука на вратата на пералнята. Отвори й една калугерка.
— Тук ли е госпожица Флорин, сестро? — попита момичето.
— Не можеше да ви чака повече. Сигурно идвате от стаята на настоятелката.
— Да… сестро — каза шивачката и потопи поглед в земята — Ще имате ли добрината да ми кажете откъде да изляза?
— Вървете с мен.
Гърбавото тръгна след сестрата, но на всяка стъпка трепереше да не би настоятелката да я срещне и с пълно право да се учуди защо се е задържала толкова дълго в манастира. Най-сетне първата врата на обителта се затвори след Гърбавото. Тя притича през широкия двор, стигна до жилището на портиера и го помоли да отвори външната врата. В този момент чу плътен глас, който каза:
— По всичко личи, дядо Йероним, че тази нощ ще трябва да удвоим охраната. Отсега ще заредя в пушката си още два патрона. Настоятелката заповяда да обикалят две стражи, вместо една.
— Честно да ти кажа, Никола, на мен не ми трябва пушка — каза друг глас. — Косата ми е остра като бръснач. Може да е градинарско оръжие, но си го бива.
Разтревожена от думите, които случайно дочу, Гърбавото се приближи до стаичката на портиера и го помоли да й отвори.
— Ти пък откъде се взе? — подаде се от стаята си портиерът, в ръката с двуцевката, която пълнеше. Той изгледа подозрително и изпитателно момичето.
— Идвам от стаята на настоятелката — отвърна плахо Гърбавото.
— Да не лъжеш? — грубо каза Никола. — Не ми харесваш нещо… Както и да е, махай се бързо.
Пътната врата се отвори и Гърбавото излезе. Едва успя да направи няколко крачки и застина от почуда. Насреща й тичаше Сърдитко, а малко след него бързаше Дагоберт. Момичето тръгна към войника, но в същия момент един плътен, приятен глас извика отдалеч:
— Гърбаво!
Тя се обърна. На срещуположната страна видя затичания Агрикол.
V глава
Срещата
Щом зърна Дагоберт и Агрикол, Гърбавото застина на няколко крачки от манастирската врата.
Войникът още не бе забелязал шивачката. Той бързаше след Сърдитко, който въпреки че бе измършавял, окалян, мръсен и настръхнал, потръпваше от радост и от време на време извръщаше умната си муцуна към своя господар.
— Да, да, разбирам те, мое клето старче — каза войникът с нежност, — ти си по-верен от мен. Ти не остави нито за миг милите ми дечица и вървя след тях. Чака ги прегладнял цял ден и цяла нощ пред вратата на къщата, където са ги отвели, и щом разбра, че няма да излязат, хукна към дома да ме търсиш. Тъкмо когато бях побеснял от отчаяние, ти извърши онова, което трябваше да свърша аз. Ти намери мястото, където са ги скрили. А какво показва това? Че животните струват повече от хората. Разбира се… Най-сетне… Скоро пак ще ги видя. Само като си помисля, че утре е 13 и че ако не беше ти, стари мой Сърдитко, всичко щеше да е загубено и тръпки ме побиват. Но дали ще стигнем скоро? Колко пуст квартал! И мръква вече.