Выбрать главу

Докато държеше това слово на Сърдитко, Дагоберт не сваляше очи от вярното си куче. Но изведнъж доброто животно заподскача и го изостави. Тогава той вдигна глава и на няколко крачки видя кучето, което подскачаше от радост пред Гърбавото и Агрикол.

— Гърбаво! — извикаха бащата и синът, щом видяха младата шивачка, доближиха се плътно до нея и я загледаха с безкрайна изненада.

— Добри новини, господин Дагоберт — каза тя щастлива, — Роз и Бланш се намериха. — После се обърна към ковача и добави: — Добри новини, Агрикол. Госпожица Кардовил не е луда. Видях се с нея.

— Не е луда! Какво щастие! — възкликна ковачът.

— Децата! — извика Дагоберт и хвана с разтреперани ръце Гърбавото. — Видя ли ги?

— Видях ги преди малко. Много са натъжени и отчаяни. Но не можах да говоря с тях.

— Ах! — изпъшка Дагоберт и се хвана за гърдите. — Никога не съм предполагал, че сърцето ми може да бие толкова силно. И пак благодарение на кучето ми… Знаех, че така ще стане… Както и да е, прилошава ми от радост.

— Както виждаш, татко, денят е добър — каза Агрикол и погледна Гърбавото с признателност.

— Прегърни ме, скъпа дъще — добави войникът, притисна ръцете на Гърбавото към гърдите си и тръпнещ от нетърпение каза: — Да потърсим бързо децата.

— Ех, Гърбаво — каза Агрикол трогнат, — връщаш спокойствието, а може би и живота на баща ми. Но откъде знаеш, че госпожица Кардовил…

— Чиста случайност… А ти как попадна тук?

— Сърдитко спря и лае — извика Дагоберт, който ги беше изпреварил с няколко крачки.

И наистина, кучето също гореше от нетърпение да види сирачетата. Но тъй като знаеше по-добре от господаря си къде се намират, то застана пред вратата на манастира и започна да лае, за да привлече вниманието на Дагоберт. Войникът разбра кучето, смигна заговорнически на Гърбавото и рече:

— Тук ли са децата?

— Да, господин Дагоберт.

— Сигурен бях. Вярно куче. Да, животните струват повече от хората. Освен теб, Гърбаво. Ти струваш повече и от хората, и от животните. Най-сетне… Клетите дечица! Ще ги видя, ще си ги прибера — казвайки това, Дагоберт се затича, въпреки старостта си, за да отиде по-бързо при кучето.

— Агрикол — извика Гърбавото, — не позволявай на баща си да чука на тази врата, защото всичко ще провалим.

Ковачът застигна с два скока баща си.

— Татко, не чукай — извика той и го хвана за ръката.

— Какво ти става?

— Гърбавото каза, че ако почукаш, всичко е изгубено.

— Какво?

— Тя ще ти разкаже.

Гърбавото ги застигна и каза на войника:

— Дагоберт, не бива да стоим пред тази врата, защото могат да ни видят. Ще събудим подозрение. По-добре да вървим покрай стената…

— Подозрение ли?! — възкликна войникът, но не се отдръпна от вратата. — Какво подозрение?

— Моля те, не стой там — каза Гърбавото толкова настоятелно, че Агрикол се присъедини към нея и рече на баща си:

— Татко, щом Гърбавото казва, значи има причини. Нека я послушаме. Болничната градина е наблизо. Оттам никой не минава. Ще можем да си поговорим на спокойствие.

— Бога ми, нищо не разбирам! — извика Дагоберт без да се помръдне от вратата. — Децата са тук и аз ще си ги взема. Ще си тръгна с тях. Това е работа за десет минути.

— Не се надявай, господин Дагоберт — каза Гърбавото. — Това е много по-трудно, отколкото си мислиш. Ела, ела. Не чуваш ли. В двора разговарят.

И наистина се чу един доста висок глас.

— Върви, татко, върви — каза Агрикол и задърпа баща си.

Сърдитко много се изненада от тези колебания и излая два-три пъти, без да се помръдне от мястото си, сякаш протестираше срещу унизителното отстъпление. Но след поканата на Дагоберт побърза да се присъедини към останалата войска.

Часът беше пет. Задуха силен вятър и гъсти дъждовни облаци покриха небето. На това място болничната градина граничеше с манастирската и беше пуста. Дагоберт, Агрикол и Гърбавото спокойно можеха да се съвещават в отдалеченото кътче.

Войникът едва сдържаше нетърпението си и щом завиха по улицата, каза на Гърбавото:

— Хайде, казвай, дъще. Като на тръни съм.

— Къщата, където са дъщерите на маршал Симон е манастир, господин Дагоберт.

— Манастир ли! — извика Дагоберт. — Трябваше да се сетя. Все едно — ще ги търся в манастира, както и навсякъде другаде.