— Но, тате, в манастира никой не те познава и ще отидат да повикат настоятелката.
— Добре, а после?
— Тя ще дойде.
— И после?
— Ще те попита какво искаш?
— Как какво искам? Боже мой, децата си!
— Потърпи още малко, тате. Щом са взели такива мерки, можеш да не се съмняваш, че са задържали дъщерите на маршал Симон против тяхната воля и против твоята воля.
— Разбира се. Сигурен съм. За да успеят, завъртяха и главата на клетата ми жена…
— Тогава, тате, настоятелката ще ти отговори, че не разбира какво искаш и че дъщерите на маршал Симон не са в манастира.
— Аз пък ще й кажа, че са тук. Свидетел е Гърбавото, свидетел е и Сърдитко.
— Настоятелката ще ти отговори, че не те познава, че няма да ти даде обяснение и ще затвори вратата.
— Тогава ще избия вратата, щом ще стигаме дотам. Оставете ме, за бога, оставете ме!
— А портиерът ще чуе врявата, ще отиде при стражата, а тя ще те залови и арестува.
— Какво ще стане тогава с клетите деца, господин Дагоберт — попита Гърбавото.
Бащата на Агрикол беше разумен човек и разбра, че забележките на Гърбавото и на сина му са справедливи. Но знаеше също така, че сирачетата на всяка цена трябва да бъдат освободени преди утрешния ден. Тази мисъл беше толкова ужасна, че Дагоберт хвана с пламнали ръце челото си и се отпусна върху един камък, смазан от неумолимата съдба и от положението, в което беше изпаднал. Агрикол и Гърбавото, натъжени от мълчаливото му отчаяние, тъжно се спогледаха. Ковачът седна до войника и му рече:
— Успокой се, тате. Помисли какво ти каза Гърбавото. Ако отидеш с пръстена на госпожица Кардовил при онзи господин, който има влияние, госпожиците могат да бъдат освободени утре. В най-лошия случай, ще ги пуснат вдругиден…
— Какво ми говорите? Да ме подлудите ли искате? — извика Дагоберт и подскочи от мястото си. Той така изгледа Гърбавото и Агрикол, че те изплашени отскочиха назад. — Простете ми, деца — каза след дълго мълчание Дагоберт, идвайки на себе си, — не бива да избухвам затова, че не ме разбирате. Вие сте прави, но и аз имам право. Чуйте ме. Ти, Агрикол, си честен мъж, а ти, Гърбаво, си честно момиче. Нека никой не научи това, което ще ви кажа. Знаете ли защо доведох тези деца от далечния Сибир? За да бъдат утре сутринта на улица „Свети Франц“. Ако не се явят там, ще наруша последната воля на покойната им майка.
— Улица „Свети Франц“ №3 ли? — извика Агрикол.
— Да… Откъде знаеш номера? — попита Дагоберт.
— Този номер е написан на един бронзов медальон?
— Да — отговори бащата още по-учуден. — Кой ти каза?
— Почакай малко, тате. Остави ме да помисля. Мисля, че ще налучкам… Да, Гърбаво, ти ми каза, че госпожица Кардовил не е луда.
— Не, държат я насила в тази къща и не й позволяват никакви контакти. Тя добави, че може би е жертва на някакви гнусни интриги, както и дъщерите на маршал Симон.
— Вече няма никакво съмнение — извика ковачът. — Сега разбирам всичко. Госпожица Кардовил също трябва да бъде утре на улица „Свети Франц“, но тя не знае това.
— Как така?
— Още една дума, Гърбаво. Госпожица Кардовил каза ли ти, че утре непременно трябва да бъде на свобода?
— Не, защото когато ми даде пръстена за граф Монброн, тя ми каза: „Благодарение на него утре или вдругиден аз и дъщерите на маршал Симон ще бъдем свободни…“
— Какво искаш да кажеш? — попита нетърпеливо Дагоберт сина си.
— Когато преди малко дойде да ме освободиш от затвора — поде ковачът, — аз ти казах, че имам да изпълня един свещен дълг и ще те намеря у дома…
— Да, а аз ходих да се моля за разни неща, но ще ти разкажа след малко.
— Веднага изтичах на улица „Вавилонска“, защото не знаех, че госпожица Кардовил е луда или я правят на луда. Един слуга ми отвори и ми каза, че госпожицата ненадейно е полудяла. Разбираш, тате, какъв удар беше това за мен. Попитах го къде е, а той ми отговори, че не знае. Тогава го попитах дали мога да разговарям с някой от роднините й. Но понеже облеклото ми не вдъхва голямо доверие, той ми отговори, че няма никой. Бях отчаян. Мина ми през ума, че щом е луда, лекарят й сигурно знае къде са я отвели. Ако тя е в състояние да общува, той ще ме заведе при нея, а ако не е и роднините й ги няма, ще кажа на него, защото често докторът е и приятел. Попитах слугата дали знае кой е лекарят на госпожица Кардовил. Той веднага ми каза името и адреса му: доктор Баление, ул. „Тарен“ №12. Хукнах натам, но беше излязъл. Близките му ми казаха, че към пет часа мога да го намеря в неговата болница, която е близо до манастира. Ето защо се срещнахме тук.