— Тогава това е бил същият човек! — извикаха момичетата.
— Да, същият.
— А отдавна ли бяха тия битки, Дагоберт? — попита Роз замислена.
— Има близо шестнадесет години.
— А чужденецът на колко бе години?
— Не повече от тридесет.
— Тогава как може да бъде същият, който е бил на война заедно с баща ни преди шестнадесет години? Или ако е същият, той би трябвало да е остарял. Не го ли попита дали не е помогнал на баща ни?
— Толкова бях смаян, че не се сетих. А и той пак ме попита за селото Милоск. „Това е, господине, отвърнах, но откъде знаете, че съм французин?“
— Чух ви, че пеете на френски. Знаете ли къде живее жената на генерал Симон?
— Тя живее тук, господине.
Той ме гледа известно време, защото забеляза, че ме изненадва неговото посещение, после протегна ръка и каза:
— Вие сте най-близкият приятел на генерала, нали?
Вие преценете смайването ми, деца. Откъде знаете това, господине, попитах го.
— Често ми е говорил за вас с добро чувство.
— Вие сте се виждали с генерала!
— Да, преди няколко дни в Индия. И аз съм негов приятел. Нося новини на жена му, за която знам, че е заточена в Сибир. В Тоболск, откъдето пристигам, научих, че тя живеела в това село. Заведете ме при нея.
Помолих го да почака, за да съобщя на майка ви и да не й стане зле от тази иначе приятна изненада. След пет минути той отиде при нея.
— Как изглеждаше този пътник, Дагоберт?
— Той беше много висок, облечен бе в черен кожух и кожена шапка, имаше дълга и черна коса.
— А красив ли беше?
— Да, красив. Майка ви остана с него няколко минути, после ме извика да ми съобщи, че е получила добри новини от генерала. Тя плачеше и държеше в ръцете си купчина книжа — това беше дневникът, който баща ви водел всяка вечер, за да се утешава.
— Къде е този дневник?
— В торбата ми. При кръста и при кесията. Един ден ще ви го дам. Сега взех в себе си само няколко листа, за да ви ги прочета.
— Отдавна ли баща ни е бил в Индия?
— Според онова, което ми каза майка ви, генералът отишъл там, след като се сражавал с гърците срещу турците — той винаги помага на слабите. Когато стигнал в Индия, се скарал с англичаните, които избили нашите пленници и които измъчвали императора на Света Елена. Тази война беше добра, защото като правеше зло, тя служеше и на едно добро дело.
— Какво е то?
— Помагаше на един индийски княз, от онези, на които англичаните опустошават земите и незаконно си я присвояват. За няколко месеца той така обучил дванадесетте или петнадесетте хиляди войници на този княз, че те победили англичаните. Няколко страници от неговия дневник ще ви разкажат повече и по-добре от мен. В тях ще срещнете едно име, което винаги трябва да помните, затова избрах тези страници.
— Когато четем дневника, все едно, че ще слушаме баща ни — каза Роз.
— Все едно, че е тук, при нас — добави Бланш.
Двете момичета взеха листата, които Дагоберт извади от пазвата си и трогателно ги целунаха.
— От тези страници ще разберете, деца, защо се изненадах, че вашият ангел-пазител се нарича Гавриил. Само ще ви кажа, че когато генералът е писал тези редове, още не се бил срещал с пътника, който донесе дневника му.
Роз, седнала в леглото, започна да чете развълнувано. Бланш, облегнала глава на рамото на сестра си, я слушаше с голямо внимание. По лекото помръдване на устните й се разбираше, че и тя чете, но на ум.
VIII глава
Откъси от дневника на генерал Симон
Бивакът на Авските планини, 20 февруари, 1830 година
„… Колкото пъти прибавям нови страници към този дневник, воден в Индия, където ме запиля изгнаническият ми живот, дневник, който за жалост, ти никога, може би, няма да прочетеш, моя мила Ева, усещам приятно, но и жестоко чувство, защото се утешавам, че разговарям така с теб, но от друга страна мъката ми е голяма, че говоря, без да те виждам.
Ако някога попаднат пред очите ти тези страници, твоето великодушно сърце ще се развълнува в името на безстрашното същество, на което днес дължа живота си и на което ще дължа щастието си един ден да видя теб и детето си. Трябва да вярвам в това, защото иначе какъв ще бъде животът ти в твоето страшно заточение. Милото ми ангелче сега трябва да е на четиринадесет години… Как е то? Прилича на теб, нали? Очите му са като твоите, големи, красиви и сини. Колко пъти вече в този дълъг дневник си задавам един и същ безумен въпрос, на който ти не можеш да отговориш… Още колко ли пъти ще си го задавам… Ти ще научиш детето ни да изговаря и да обича името Джалма…“