— Прости ми татко, че не те слушам. Но дори и да ме намразиш, пак ще ти кажа на каква опасност се излагаш, като искаш да се прехвърлиш нощем през стените на манастира…
— Не говори повече! — тропна ядосано с крак войникът.
— Казвам ти, татко, почти сигурно отиваш да те поставят в окови за вечни времена — изрече ковачът уплашено.
— Нещастник! — дръпна Дагоберт ръката на сина си. — По-добре замълчи, отколкото да ме караш да стана малодушен предател.
— Законът е ясен за влизане нощем в едно жилище. Присъдата е тежка работа в рудниците — не се примири Агрикол. — Да, чакат те рудниците, ако те уловят, а това е почти сигурно, защото както каза Гърбавото, манастирът се охранява… Ако се бе опитал през деня да избавиш двете момичета, това щеше да бъде смелост, която може и да ти простят… Но да се промъкнеш нощем, казвам ти, чакат те оковите. Сега, татко, решавай. Каквото направиш ти, ще го направя и аз, защото няма да те пусна сам. Само кажи и ще направя куката. Под шкафа има чук и клещи, за един час ще бъде готова. И ще тръгнем.
След тези думи настана дълбоко мълчание, прекъсвано единствено от плача на Франциска, която отчаяно шепнеше: „Господи! Ето докъде стигнаха нещата, само защото послушах отец Дюбоа“.
Напразно Гърбавото се мъчеше да успокои Франциска, защото и самата тя бе уплашена. Войникът бе в състояние да презре доживотния затвор, а това означаваше, че и Агрикол щеше да участвува в опасните действия на баща си.
Дагоберт, при цялата си смелост и решителност, стоеше като замаян. Според навиците си, той считаше нощното си начинание за военна хитрост, която му е позволена както от закона, така и от ситуацията. Но думите на сина му показваха ужасната алтернатива: или да измени на доверието на маршал Симон и на последната воля на майката на сирачетата, или да изложи себе си и сина си на страшни изпитания, без да е уверен в успеха.
Франциска рязко избърса насълзените си очи и извика, като че ли получи внезапно прозрение:
— Боже мой! Струва ми се, че можете да измъкнете децата от манастира без насилие.
— И как може да стане това? — полюбопитствува Агрикол.
— Там ги изпрати Дюбоа, но според Гавриил, изповедникът ми е действувал според съветите на господин Родин.
— Дори да е така, той няма да ни каже нищо.
— Той не, но може би онзи всесилен калугер, който е началник на Гавриил и който го покровителствува от началото…
— Кой е той, мамо?
— Господин д’Егрини.
— Вярно… Преди да стане свещеник, той е бил военен… Той може би е по-достоен от останалите, а пък и…
— Д’Егрини! — извика Дагоберт с отвращение и омраза. — Във всичко това е замесен човек, който преди да бъде свещеник е бил военен и той се нарича д’Егрини!
— Да, татко. Маркиз д’Егрини… Преди реставрацията е бил на служба в Русия, а през 1815 г. бурбоните му дадоха полк…
— Той е! — извика Дагоберт. — Пак той и все той. Като някакъв зъл дух… Знаете ли какъв е бил той? Преди да стане свещеник, той измъчваше майката на Роз и Бланш, защото тя отхвърли любовта му. Преди да стане свещеник пак той два пъти се сражава срещу отечеството си и два пъти на бойното поле излиза лице в лице с маршал Симон… Да, докато генералът бе заточен в Лайпциг и ранен при Ватерло, другият, предателят маркиз, тържествуваше с русите и с англичаните! По време на бурбоните той се срещна с маршал Симон в жесток дуел. Маркизът бе ранен, но генералът, осъден на смърт, избяга… А сега предателят е свещеник… Щом е така, аз съм сигурен, че той е накарал да отвлекат Роз и Бланш, за да стовари върху тях омразата, която винаги е изпитвал към майка им и към баща им. Той ги държи в свои ръце, но аз вече няма да защитавам само богатството на тези деца, но и живота им. Чувате ли, живота им!
— Татко, мислиш ли, че този човек е способен да…
— Предателят на отечеството е способен на всичко. Той може да е започнал да убива децата, за да ги отдели едно от друго — каза Дагоберт с огромно отчаяние. — Дъщерите на маршал Симон да са в ръцете на маркиз д’Егрини и хората му, а аз да се боя да ги спася, само от страх да не ме оковат и да ме изпратят в рудниците. Какво ме интересуват рудниците, там не изпращат трупове. Ако не успее опитът ми, нямам ли възможност да си пръсна черепа? Слагай желязото в огъня, момчето ми, и по-бързо, че времето минава… Кови желязото.
— Но и синът ти ще дойде с теб! — простена отчаяно Франциска и коленичи пред Дагоберт. — Ако арестуват теб, ще арестуват и него.