— Десет е… — каза Дагоберт. — Няма време за бавене. Агрикол, взе ли си войнишката торба.
Когато отиде да вземе торбата, Агрикол доближи до Гърбавото и каза бързо:
— Оставям майка си на теб, ако не се върнем утре. Отиди при господин Харди, може и да се е върнал от пътуването си. Смелост, сестрице, и ме прегърни. — И ковачът натъжен прегърна Гърбавото.
— Хайде, Сърдитко — каза Дагоберт — Ставай и тръгвай, ти ще ни бъдеш пазач. — След това доближи жена си, която се бе изправила и прегърнала сина си, й и каза с престорено хладнокръвие: — Бъди разумна и запали хубаво огъня — след два-три часа ще доведем тук клетите деца и красивата госпожица. Прегърни ме, това ще ми донесе щастие.
Франциска се хвърли към мъжа си и го прегърна безмълвно. Сърцераздирателно бе безмълвното отчаяние, придружено от приглушения плач. Дагоберт се принуди насила да се отдръпне от жена си и като скри вълнението си, каза на сина си с променен глас:
— Да тръгваме. Да тръгваме…, защото…
Войникът пъхна пищовите в джобовете на връхната си дреха, тръгна към вратата, а подире му се спусна Сърдитко.
— Синко, чакай да те прегърна още веднъж, може да е за последен път! — извика майката, простряла ръце към Агрикол. — Прости ми грешките.
Ковачът се върна също разплакан и прошепна:
— Сбогом, мамо, скоро ще се върнем. — Измъкна се бързо от прегръдките на майка си и застигна баща си по стълбите.
Франциска Балдуин проплака проточено и падна в прегръдките на Гърбавото.
Дагоберт и Агрикол напуснаха „Brise-Miche“ и с бързи крачки тръгнаха към Болничния булевард, последвани от Сърдитко.
IX глава
Прескачането
Удари единадесет и половина, когато Дагоберт и синът му стигнаха до Болничния булевард. Вятърът бе силен, дъждът валеше поройно, но въпреки гъстите облаци, нощта бе светла, защото луната изгряваше късно. Това позволяваше ясно да се видят както високите тъмни дървета, така и белите огради на градината. Надалеч един фенер, полюляван от вятъра, едва пробиваше с червената си светлина мъглата и дъжда. Достигаше и закъснелият тропот на някоя карета, след което всичко потъваше в гробна тишина.
Откакто бяха тръгнали, двамата бяха разменили само по няколко думи. Целта им бе благородна. Макар и решителни, те крачеха замислени в мрака, подобно нощни крадци. Агрикол носеше на рамото си торбата, в която бяха въжето, куката и железният лост, Дагоберт се подпираше на рамото на сина си, а Сърдитко вървеше по стъпките на стопанина си.
— Пейката, на която бяхме седнали преди малко, трябва да се намира от тази страна — каза Дагоберт, като спря.
— Да — вторачи се Агрикол. — Ето ги.
— Единадесет и половина е. Трябва да дочакаме полунощ. Нека отпочинем и се разберем какво точно ще правим. — Каза войникът, после хвана ръцете на сина си и продължи: — Агрикол, има още време, моля те, остави ме да продължа сам. Ще успея да се справя. Колкото наближава времето, толкова повече се безпокоя за теб.
— Аз пък вярвам с всяка измината минута, че ще ти бъда полезен. Каквато и да бъде участта ни, искам да я споделя с теб. Целта ни е достойна. Дългът ти — дълг на честността и аз искам да платя поне половината. Да обмислим заедно плановете… Трябва да успеем и ще успеем… Добре, че преди малко видя на ъгъла вратичката към тази градина…
— Ще влезем оттам и ще търсим постройки, които са разделени от една стена с дървена решетка.
— От едната страна на прозореца е домът, в който живее госпожица Кардовил, а от другата — част от манастира, в който са дъщерите на генерала. — Докато Агрикол говореше това, Сърдитко, свил се в краката на Дагоберт, скочи, изостри уши. — Като че ли той нещо чува? — рече Агрикол. — Да чуем и ние… — Не се чу нищо, освен вятърът и младежът добави: — Ако отворим вратата на градината Сърдитко ще дойде ли?
— Да. Ако храниш кучето, то ще ти каже когато идва стражата. Това куче е умно, така обича Роз и Бланш, че може да ни помогне да открием мястото, където са те. Бил съм свидетел колко пъти инстинктът му е помагал да ги открие в гората…