— Дано вратата е отворена — рече Агрикол.
След малко двамата стигнаха до преградата, която бе заключена. Дагоберт опита да я отвори, Агрикол каза:
— Внимавай, да не изскърца.
— Леко ли да я отворя или със сила?
— Дай на мен! — каза Агрикол и отвори вратата със сила, тъй че не се чу звук, макар тихото поскърцване да се разнесе в нощната тишина.
Агрикол и баща му постояха неподвижно и се ослушаха. Нищо не помръдна, всичко остана спокойно и тихо и те успокоени влязоха в специалната градина.
Щом там пристъпи и кучето, то започна да се радва: ушите му щръкнаха, то завъртя опашка, заподскача и бързо се приближи до прозореца, където сутринта Роз бе говорила с госпожица Кардовил. После, спря загрижено, завъртя се на едно място и започна да души, все едно че търсеше следи. Дагоберт и синът му го наблюдаваха с любопитство и разчитаха както на неговия разум, така и на привързаността му към сирачетата.
— Сигурно е, че при този прозорец Гърбавото е видяла Роз — каза Дагоберт. — Сърдитко подуши следите, нека го оставим да си свърши работата.
Кучето погледна Дагоберт и се затича към една врата на първия етаж на сградата, която се намираше срещу жилището на Адриана. Щом стигна там, то легна и зачака.
— Децата са там. Там са затворили Роз. — Щом стигнаха до кучето, Дагоберт попита: — Тук ли са Роз и Бланш?
Кучето радостно изръмжа и излая няколко пъти. Дагоберт веднага стисна муцуната му.
В същото време желязната врата, през която бяха влезли, се затвори с трясък.
— Затвориха ни. Няма откъде да се измъкнем — каза Агрикол. После добави. — Може би се е затворила от собствената си тежест. Ще отида да проверя и ако мога, да я отворя…
— Върви бързо, аз ще огледам прозорците.
Агрикол се спусна към вратата, а Дагоберт към прозорците на първия етаж. Те бяха четири, като на двата нямаше решетки. Не беше високо и той прецени, че ако го чуеха, можеха да завържат чаршаф и да се спуснат по него, както направиха, когато избягаха от гостилницата „Белият сокол“. Но най-напред трябваше да разбере в коя стая живее тя. Дагоберт помисли, че може да разбере от една от сестрите, които живееха на долния етаж, но не знаеше на кой от четирите прозореца да почука.
— Вятърът е затворил вратата — каза Агрикол като се върна — Сега я подпрях с камък, но трябва да побързаме.
— Как да познаем прозорците на децата? — попита Дагоберт — Дали да не опитаме напосоки. Трябва да рискуваме. Ще извикам имената им — както са отчаяни, едва ли спят, и веднага ще ни чуят. Могат да използуват чаршафа, като го завържат за решетката на горния прозорец и след няколко минути ще бъдат в прегръдките ни.
— Но ако извикаш силно, ако ни чуят, всичко е загубено…
— Докато извикат стражата, докато отключат вратите, можем да стигнем до булеварда и да се спасим. А ако се появят само двама, ще ги спрем ние със Сърдитко. През това време ти ще избягаш с момичетата.
— Има още едно сигурно средство — спомни си Агрикол. — Както каза Гърбавото, госпожица Кардовил е разговаряла с Роз и Бланш със знаци. Значи тя знае къде се намират те…
— Да… Тогава да намерим къде е тя! Но как?
— Гърбавото ми разказа. Над прозореца на госпожица Кардовил имало нещо като навес.
— Да тръгваме веднага. Можем да строшим един дъсчен прозорец. Нали лостът е в теб?
Малко по-късно те стигнаха до преградата, Агрикол откърти три дъски и направи възможност да се промушат.
— Стой тук, татко — каза той и влезе в градината на Баление.
Прозорецът, за който разказа Гърбавото, се разпознаваше лесно: той бе висок и широк, над него бе провиснала стряха. Някога на мястото на прозореца бе имало врата, която после зазидали донякъде.
Дъждът вече бе престанал, луната, изплувала изпод облаците, огряваше цялата сграда. Агрикол приближи и видя, че макар стаята да бе тъмна, по-навътре, през една открехната врата, прозираше ясна светлина. Като се надяваше, че госпожица Кардовил е още будна, той почука тихо на прозореца.
След малко вратата се отвори изцяло и се появи госпожица Кардовил, облечена така, както я бе видяла Гърбавото. Адриана носеше свещ, която осветяваше учуденото й и трескаво лице. Тя постави свещника на масата, приближи до прозореца и започна да се ослушва. Изведнъж потрепери, когато забеляза фигурата на млад човек.
Агрикол се изплаши да не би госпожица Кардовил от страх да избяга обратно, затова отново почука и извика доста високо: