— Аз съм Агрикол Балдуин.
Адриана чу това и като си припомни разговора с Гърбавото, разбра, че Дагоберт и Агрикол са се вмъкнали, за да откраднат Роз и Бланш. Тя се втурна към прозореца и след като позна Агрикол, го открехна.
— Госпожице — изрече бързо ковачът — няма време за губене. Граф Монброн не е в Париж, баща ми и аз дойдохме да ви спасим.
— Благодаря ви… — отвърна Адриана. — Но най-напред помислете за дъщерите на маршал Симон.
— Къде са техните прозорци?
— Единият е на долния етаж, последният откъм градината. Другият е над него, на горния етаж. Високо е, но при новата църква ще намерите дълги греди, могат да ви послужат. Погрижете се най-напред за сирачетата. Ако ги спасите тази нощ, за мен е все едно дали ще остана още два-три дни.
— Не, госпожице. За вас е много важно да излезете оттук тази нощ. Става дума за интереси, които вие не знаете…
— Какво искате да кажете?
— Няма време да ви обяснявам. Елате! Ще счупя две от пръчките на прозореца, ще отида да си взема инструмент…
— Няма нужда. Вратата на тази къща, в която живея сама, се заключва отвън, така че лесно ще разбиете бравата.
— Пригответе се бързо, госпожице. Вземете си шал и шапка, защото е много студено. Сега ще се върна.
— Агрикол — заплака Адриана — знам в каква опасност се намирате заради мен. Надявам се да ви докажа, че и аз помня добре като вас. Вие и… сестра ви… имате добри сърца. Приятно ми е, че съм ви толкова задължена, но елате да ме вземете, след като се погрижите за дъщерите на маршал Симон.
Агрикол послуша съвета на госпожица Кардовил и взе от църквата една греда. След като той се отдалечи, на Адриана й се стори, че вижда човек, който влиза в манастирската градина. Той премина бързо по алеята и се скри зад гъсталака на дърветата. Уплашена, тя повика Агрикол, но той бе далеч, за да я чуе. Той бе вече при баща си, който неспокойно се разхождаше.
— Спасени сме! — каза Агрикол. — Прозорците на бедните деца са тук — единият на долния, а другия на горния етаж.
— Най-накрая! — възкликна той и се втурна да разглежда прозорците. — Няма решетки! — възкликна повторно.
— Най-напред да проверим дали едното момиче е тук — каза Агрикол. — След това ще облегнем тази греда на стената и ще се изкатеря до прозореца на следващия етаж… Не е много високо…
— Щом се изкачиш, почукай на прозореца и повикай Роз и Бланш. Щом ти отговорят, ще слезеш, ще подпреш гредата на прозореца. Момичетата са леки и смели. Бързо, бързо…
Когато Агрикол изправи гредата и я подпря сигурно, и когато се готвеше да се изкачи, Дагоберт потропа на крайния прозорец на долния етаж и извика:
— Аз съм… Дагоберт!
Роз Симон наистина живееше в тази стая. Момичето, отчаяно, че са го отделили от сестра му, бе заболяло от треска, не можеше да спи и непрекъснато плачеше. Когато Дагоберт почука по стъклото, то най-напред затрепери от страх, но като чу и позна този мил и познат глас на войника, се изправи, докосна челото си и като се увери, че не сънува, се загърна в дълга бяха дреха и разхълцана от радост, се втурна към прозореца. Но тъкмо да го отвори, се чуха два изстрела, които бързо се повториха.
— Стража! Крадци! — чу се.
Сирачето застина вцепенено от страх. То прикова очи в прозореца, през който се виждаше светлината на луната и съзря няколко боричкащи се човека. В същото време Сърдитко, който лаеше злокобно, заглушаваше постоянните викове:
— Стража… Крадци! Убийци!