Ето какво пишеше „Coustitutionnel“ през 1832 по въпроса за сградата на пощенската улица. Ние не знаем какви сделки станаха между преподобните отци и правителството, но в един член от устройството на Исусовото общество, наскоро обнародван в един вестник, четем, че сградата е част от недвижимите имоти на Обществото.
Нека приведем няколко откъса от този член.
„Къщата на пощенската улица, която струва може би 500 000 франка, къщата на ул. «Север», оценена за 150 000 франка, една къща и една църква в Бурж за 100 000 франка, Лиеска Св. Богородица, подарена през 1843 за 60 000 франка, Св. Ашел, подготвително училище за послушници за 400 000 франка, една къща в Нант за 100 000 франка, а също къща в Кимпер за 40 000 франка, в Лавал къща и църква за 150 000 франка, в Рен къща за 20 000 франка, във Ван къща за 40 000 франка, в Мец къща за 40 000 франка, в Страсбург къща за 60 000 франка, в Руан къща за 15 000 франка.“
Както се вижда, всичките имоти струват почти два милиона франка. Важен източник за йезуитите са и средствата, които идват от преподаването. Само училището в Брюжелет им докарва 200 000 франка.
Двете области във Франция (генералът на йезуитите в Рим е разделил Франция на две — на Лионска и на Парижка област) имат в Австрийската банка повече от 200 000 франка приход. Всяка година пропагандата докарва най-малко от 40 до 50 000 франка. Проповедниците изкарват от думите си около 150 000 франка. Не са малко и милостините от благодеяние. Ето как се получава приход от 540 000 франка, към който трябва да се прибавят и приходите от продажбата на съчиненията на Обществото и печалбата от търговията с икони. Всяка от тях струва, заедно с нарисуването и изработването 600 франка, но може да изважда по десет хиляди екземпляра, които струват, с отпечатването и хартията 40 франка за хиляда. Издателят може да плаща и по 250 франка и на всеки хиляда има по 210 франка чиста печалба. Нима това не е добра търговия? Всеки може да си представи колко бързо се разпродава всичко това. Отците сами разнасят и продават тези неща и няма по-ревностни и по-постоянни от тях. Приемат ги навсякъде и те не знаят какво е да им се откаже. Няма съмнение, че издателят е техен човек. Първият, когото избраха, беше приятелят на прокурора N.V.J. Той не беше богат, но те се задължиха да му дадат предварително парите за разноските. Когато видяха, че тази дейност процъфтява, поискаха обратно парите си. Издателят не беше в състояние да им ги върне, те знаеха това, но искаха да го сменят с един богаташ, с когото можеха да се споразумеят да работят при изгодни условия и без никаква милост съсипаха първия си издател, на когото нравствено бяха гарантирали трайно положение.
Родин, облечен винаги в дрипи, винаги мръсен, седеше зад писалището си, верен на своята секретарска длъжност, зад която, както разбрахме, се криеше друга, много по-важна, а именно длъжността socius, която според правилата на Обществото се състои в това, да не се откъсва от настоятеля си, да наблюдава и най-дребните му работи и впечатления и да съобщава за тях в Рим.
Макар и Родин обикновено да бе безстрастен, сега бе неспокоен и замислен. Той отвръщаше кротко на заповедите и въпросите на отец д’Егрини, който бе пристигнал преди малко.
— Случи ли се нещо ново, докато ме нямаше? — попита. — Докладите благоприятни ли са?
— Напълно. Но преди да ги прочета, преподобни отче, трябва да ви кажа, че от два дни тук се намира Морок.
— Морок! — учуди се д’Егрини. — Доколкото си спомням, той има заповед от Фрибург да тръгне на юг, след като напусне Германия и Швейцария. В Ним, в Авиньон, сега можеше да бъде много полезен, защото протестантите се вълнуват и има опасност от реакция против католиците.