— Джалма — промълви Роз, чиито очи се бяха насълзили, и спря да чете.
— Джалма — подхвана и Бланш, развълнувана не по-малко от сестра си. — Никога няма да забравим това име!
— Ще бъде правилно, защото се подразбира, че това е името на някой славен войник. Продължавай, Роз.
„В предишните страници ти разказвах, моя мила Ева, за двата хубави дни, които имахме този месец. Войската на моя стар приятел, индийския цар, дисциплинирана по европейски, направи чудеса. Отблъснахме англичаните и те се принудиха да изоставят част от тази злочеста страна, в която нахлуха, напук на всички закони, и която продължават безмилостно да опустошават. Тази сутрин, след един труден преход сред гори и планини, научихме от съгледвачите, че неприятелят е получил подкрепление и се готви да ни нападне. Той е на няколко мили от нас и сблъскването не можеше да се избегне. Моят стар приятел, индийският цар, баща на моя спасител, искаше да се хвърлим срещу огъня. Битката започна към три часа, беше кървава и страшна. Когато видях нерешителност у нашите, защото бяха по-малко на брой, а подкреплението на англичаните току-що бе пристигнало, излязох начело на нашата малка запасна конница. Старият цар се биеше безстрашно, а неговият син Джалма, едва осемнадесетгодишен, смел като баща си, не се отделяше от мен. При един от сблъсъците, убиха коня ми и заедно с него паднахме в една яма…“
— Горкият ни баща! — каза Бланш.
— Но този път, благодарение на Джалма, вероятно не му се е случило нещо много лошо — започна Роз. — Виждаш ли, Дагоберт, че запомних името му.
„Англичаните си мислеха, че като ме убият, лесно ще победят войниците на царя и един офицер, заедно с няколко войници, като видяха, че съм паднал в ямата, се впуснаха да ме довършат. Джалма, който не ме изпускаше от очи, се притече на помощ и така ми спаси живота. Бяха му останали два куршума: с единия той простреля офицера, а с другия рани един войник, който вече бе успял да промуши с байонет ръката ми…“
— Ранен! Отново ранен! — извика Бланш и плесна с ръце, като по този начин прекъсна сестра си.
— Не се страхувай. Това ще да е била някаква драскотина. Едно време той наричаше онези рани, които не му пречеха да се сражава „бели“ рани… Само той може да измисля такива думи.
„Когато Джалма ме видя ранен, той развъртя пушката си като тояга, за да отблъсне войниците. В същото време аз видях как един нападател, скрит зад гъстата бамбукова тръстика, сваля пушката си, запалва фитила и преди да успея да извикам, прострелва Джалма право в гърдите. Той отстъпи неволно две крачки назад, падна на коляното си, като все гледаше да ме закрие с тяло… Сигурно се досещаш за моята ярост и отчаяние. Напразни бяха усилията ми да му помогна, болката, която изпитвах в крака си, не ми позволяваше това. Кръвта на Джалма изтичаше, ръцете му губеха силата си. Един войник, който окуражаваше останалите с викове, извади голямата си и тежка сабя, но добре че в този момент пристигнаха десетина души от нашите, които помогнаха на Джалма. След четвърт час аз бях отново на коня. През деня понесохме много загуби, но победата пак беше наша. Утре битката ще бъде решителна. Ето как, мила Ева, дължа живота си на този момък. За щастие, раната му не е много опасна и куршумът се е отплеснал и хлъзнал покрай ребрата. От този разказ, мила Ева, ти вече ще можеш да познаеш Джалма. Той е едва на осемнадесет години. В неговата страна често им дават и други имена. На петнадесет години го нарекоха Великодушния — разбира се, великодушен по сърце и душа. По един странен и трогателен местен обичай, прякорът се пренесе и върху баща му, когото наричат Бащата на великодушния. Той може да бъде наречен и Справедливия, защото у този стар индиец се среща рядката смесица от кавалерска законност и горда независимост. Той можеше, както толкова други бедни царе по тези земи, да се смири пред англичаните, да търгува с достойнството си и да се покори пред силата. Но той не го направи. Или всичките ми права, или един гроб в планината, където съм роден — такъв е девизът му. Това не е самохвалство, а съзнание за истина и справедливост. Но те ще те съсипят, казах му аз. Приятелю, а когато те насилят да извършиш недостойно нещо и ти кажат: направи го или ще те убием?, попита ме той. От този момент аз го разбрах и предадох душата и тялото си на това винаги свещено дело — да защитаваш слабия пред силния. Джалма излезе достоен син за такъв баща. Този млад индиец е толкова смел и толкова горд, че се сражава като млад грък от Леонидово време, с голи гърди, докато другите тукашни войници, които иначе са с голи рамене, във време на война обличат доста дебела дреха. Буйната смелост на този момък ми припомни Неаполския цар, за когото толкова често съм ти разказвал и когото стотици пъти съм виждал да ни предвожда в сражения само с един бич в ръка.“