— Морок излезе способен и пъргав.
— Избегнахме още една опасност — въздъхна маркизът — но не е добре, че прибягваме до подобни средства.
— Сам си е виновен, че ни накара да ги използваме. Сега веднага трябва да изпратя някого при индиеца в гостилницата.
— Утре сутринта в седем часа ще заведете Гавриил на улица „Свети Франц“. Там ще разговарям с него. Най-сетне — добави д’Егрини — след много борби, страхове и трудности, само няколко часа ни делят от деня, който чакаме толкова дълго.
XI част
Тринадесети февруари
I глава
Къщата на улица „Свети Франц“
На влизане в улица „Сен-Жерве“ през улица „Доре“ в квартала „Маре“ по време на този разказ, човек попада пред една много висока стена, с почернели и оронени от времето камъни. Стената, която върви почти през цялата улица, служи за подпора на едно възвишение, върху което хвърляха сянка вековни дървета, извисяващи се над улицата повече от четиридесет стъпки. През гъстите клони на дърветата се виждаха каменният фронтон, островърхият покрив и големите тухлени комини на старовремска къща, чийто вход се намираше на улица „Свети Франц“ №3, недалеч от ъгъла с улица „Сен-Жерве“.
Нямаше по-тежко нещо от външния вид на къщата. От другата страна имаше висока стена с два-три реда прозорци, приличащи на бойници, и предпазени от здрави решетки. Входната врата, направена от дебели дъбови дъски, покрити с желязо, бе изпъстрена от главичките на множество дебели гвоздеи, чийто първоначален блясък се бе загубил под праха и ръждата, отгоре завършваше с дъгообразен свод, който с дебелите си стени, приличаше на арка. В широкото крило имаше втора малка вратичка, през която влизаше евреинът Самуил, пазачът на това мрачно жилище. Когато човек прекрачи прага, попадаше под свода, който образуваше постройка отгоре. В тази сграда живееше Самуил. Прозорците гледаха към широк вътрешен двор, който бе преграден с решетки, след които започваше градина. В средата й се издигаше двуетажна къща от дялан камък, толкова висока, че за да стигне човек до входната врата, която стоеше зазидана отпреди сто и петдесет години, трябваше да изкачи двадесет стъпала. На мястото на капаците на прозорците бяха сложени широки и дебели плочи от олово, много здраво захванати за камъка. За да не влиза никакъв въздух или светлина и за да не се допусне повреда отвън или отвътре, покривът също бе постлан с оловни плочи. Същото бе направено и с отворите на комините, които преди това бяха запушени и замазани. По същия начин бе запушен и чардакът, като остъклените му стени бяха покрити с някакви плочи, здраво запоени за покрива. По някаква странна прищявка, всяка от четирите оловни плочи, които покриваха лицето на чардака и отговаряха на четирите посоки на света, имаше седем малки кръгли дупчици във вид на кръст, който ясно личеше отвън. Навсякъде другаде оловните плочи бяха съвсем запушени. Благодарение на тези предпазни мерки и на здравото строителство, къщата имаше нужда само от малък външен ремонт. Вътрешността й, където не бе прониквал въздух сто и петдесет години, беше също толкова здрава, колкото, когато зазидаха къщата.
И така, попуканите зидове, счупените и изгнили капаци на прозорците, полусрутеният покрив и растенията, увиващи се около прозорците, може би нямаше да имат толкова тъжен вид, какъвто имаше тази каменна къща, обкована в желязо и олово и запазена като някаква гробница.
Градината беше съвсем изоставена. Лятно време по нея растяха само бурени и храсти. Дърветата, оставени на самотек, се бяха разклонили във всички посоки и преплитаха клони. Няколко саморасли лози в началото се бяха увили около корените на дърветата, но бързо изпълзяха до върховете им. За да стигне човек от оградата до къщата, можеше да мине само по една пътека през тази гора, която бе направил пазачът и старателно я бе постлал с плочи, широки около десет стъпки. Друга една пътечка около оградата бяха направили няколко пиринейски кучета, чиято вярна порода бе опазила къщата сто и петдесет години.
Така изглеждаше къщата, в която трябваше да се съберат наследниците на рода Ренепон.
Нощта, която разделяше 12 февруари от 13, скоро щеше да свърши. След бурята настъпи тишина и дъждът престана. Небето бе ясно и обсипано със звезди. Луната хвърляше тъжна светлина върху това усамотено и безмълвно жилище, чийто праг толкова години не бе прекрачвал човешки крак.