Ясната светлина, която идеше от жилището на пазача, показваше, че евреинът Самуил още не си е легнал. Представете си една доста просторна стая, чиито стени от горе до долу бяха заети от стари орехови шкафове, почернели от времето. Две главни димяха в камината. На плочата отгоре стърчеше стар свещник с тънка свещ и щипки до него, а наблизо лежаха два пистолета и добре наточен ловджийски нож, чиято бронзова украсена дръжка бе направена през седемнадесети век. Тежка карабина бе облегната до една от колоните на камината. Четири стола без облегалки, стара дъбова ракла и маса с изкривени крака — това бе цялата покъщнина в стаята. На шкафовете висяха ключове от всякакъв размер. По формата им се виждаше, че са старовремска направа, на езичетата бяха поставени различни знаци. Вътрешността на старата ракла се премести с помощта на таен механизъм и се показа широка и дълбока желязна каса. През отворената вратичка се виждаше чудесната направа на една от онези флорентински брави от седемнадесети век, която по-добре от всяко съвременно изобретение можеше да противостои на отваряне. Освен това, благодарение на дебелата подплата от амиантова плоча, поставена доста в страни от стените на касата върху златни телове, в случай на пожар тя можеше да опази невредими нещата в нея.
Голяма кутия от чемширено дърво бе извадена от касата и поставена на един стол. В нея имаше много документи, подредени старателно и номерирани.
На светлината от една медена лампа старият пазач Самуил пишеше в малък дневник, а жена му Бетсабеа поглеждаше в една бележка и му диктуваше. Самуил тогава беше осемдесет и две годишен и въпреки възрастта, главата му бе покрита с гъста и щръкнала бяла коса. Той бе нисък, слаб и жилав. Жизнеността на движенията му показваше, че годините не бяха намалили енергията и пъргавостта му, макар че когато излизаше из махалата, нещо, което правеше рядко, той се стараеше да покаже, че се е вдетинил, както се бе изразил Родин пред отец д’Егрини. Една стара кафява домашна дълга риза стигаше до петите на стареца. Лицето му имаше чисти, източни еврейски черти. Цветът на лицето му бе едновременно червеникав и жълтеникав, носът му бе орлов, брадата рядка и къса, изпъкналата му челюст хвърляше сянка върху хлътналите и набръчкани бузи. Върху лицето му бяха изписани разум, хитрост и остроумие. Широкото му и изпъкнало чело показваше откровеността и твърдостта на Самуил. Зад проницателния му и кротък поглед се криеха черни и бляскави като на арабин очи.
Жена му Бетсабеа, петнадесет години по-млада от него, беше висока и цялата облечена в черно. Широка шапка от ленено сукно, която приличаше на почтена забрадка на холандските матрони, покриваше бледото й и строго лице, което някога беше изключително красиво и с библейски черти. Няколкото бръчки на челото, които се появяваха при постоянното свиване на веждите й показваха, че тази жена често е изпитвала тежестта на дълбоката тъга. Дори и сега тя личеше върху лицето на Бетсабеа. Погледът й бе неподвижен, главата й клюмнала над гърдите, в дясната ръка, отпусната на коленете, държеше малък бележник. В другата си ръка стискаше кичур коса с цвета на кехлибарената й огърлица. Кичурът бе в мъничка златна кутийка под стъклено капаче. Виждаше се и парченце плат, сгънато на четири, почти цялото покрито от тъмночервени петна, приличащи на отдавна засъхнала кръв.
След като Самуил записа нещо в дневника си, той го прочете и каза:
— От друга страна, пет хиляди австрийски монети от хиляда фиоринта, с дата 19 октомври 1826. — След това той вдигна очи, обърна се към жена си и попита. — Така ли е, Бетсабеа? Сравни ли с бележника? — Той се изненада, че тя не отговори, погледна я и като я видя натъжена, попита: — Какво ти е, Боже мой, какво ти е?
— 19 октомври… 1826… — отвърна тя бавно с неподвижен поглед, стиснала още по-здраво кичура коса, който носеше на врата си. — Тази дата е зловеща, Самуиле, много зловеща. На този ден получихме последното писмо от… — Бетсабеа въздъхна, не можа да продължи и захлупи лице в шепите си.
— Разбирам… — промълви старецът. — Бащата може да се залиса покрай други тежки грижи, но сърцето на майката е будно.
Той остави перото на масата и подпря чело на дланите си.
Бетсабеа веднага взе думата, като че болезнено се наслаждаваше на жестоките спомени.
— Последният ден, в който синът ни Авел ни писа от Германия и ни каза, че според твоите заповеди е похарчил парите, които му дадохме и че щял да замине за Полша по друга работа.