— А в Полша намери мъченическа смърт — каза Самуил. — Без причина, без доказателства… Несправедливото обвиниха в контрабанда и тамошното правителство, без да разследва случая, го осъди да го бият с камшик…
— Клетият Авел… Беше толкова кротък, а умря от бой, донякъде от срам, донякъде от болка — настръхна Бетсабеа. — Един от нашите братя в Полша с мъка измолил разрешение да го погребе. Той отрязал от хубавата му коса… Този кичур и това парче, напоено с кръвта на детето ни, е всичко, което ни остана от него! — тя разцелува кичурът коса.
— Поне Бог — Самуил избърса сълзите си — ни взе детето, когато задачата, която изпълнява нашият род от сто и петдесет години, е към края си. За какво е той повече на земята, нали изпълнихме дълга си. Няма ли в тази каса царски богатства? Тази къща, зазидана от сто и петдесет години, няма ли да се отвори за потомците на благодетеля на моя дядо?
Като каза това, Самуил обърна тъжно главата си към къщата, която се виждаше от прозореца.
Луната вече се бе скрила. Покривът и комините се чернееха под тъмносиньото звездно небе.
Изведнъж Самуил побледня, изправи се бързо, посочи къщата и с разтреперан глас каза на жена си:
— Бетсабеа, погледни… Виж, пак се появиха седемте светли точки, както преди тридесет години.
И наистина, седем кръгли отвора, които бяха подредени така, че се образуваше кръст и отдавна бяха направени в оловните плочи, които покриваха прозорците на чардака, се превърнаха в седем светли точки, като че ли някой бе влязъл вътре през покрива на зазиданата къща.
II глава
Сметките
Известно време Самуил и Бетсабеа гледаха неподвижно и с втренчени погледи, с неспокойни от ужас лица, седемте светли точки, които блещукаха измежду последните звезди, на върха на чардака, докато на небосклона, зад къщата, бледоалена светлина показваше, че се зазорява. Самуил прекъсна мълчанието.
— Мъката по сина ни попречи да си припомним, че не трябва да се учудваме от това, което се случва. Нали и баща ми, а и дядо ми са казвали, че от време на време са виждали такава светлина.
— Добре, но те, както и ние, не са могли да си обяснят…
— Както те, така и ние трябва да вярваме, че както тогава, така и сега, през таен вход в къщата влизат хора, които имат да вършат важна работа. Повтарям ти: баща ми каза да не се боя от такива странни явления, които се появяват за втори път за тридесет години…
— Може и така да е, но това те докарва до ужас, като някаква свръхестествена случка…
— Времето на чудесата е отминало — поклати тъжно глава евреинът. — Много от старите къщи в този квартал имат подземна връзка, някои казват, че стигат до Сена и до подземните коридори. Сигурно и тази къща е такава, а хората, които идват, влизат по този начин.
— Но осветения, светещия чардак?
— Според плана на сградата чардакът е част от покрива, откъдето също се осветява така нареченият голям салон, който се намира на последния етаж. А понеже там е тъмно, защото са затворени всички прозорци, по необходимост си служат със светлина, за да се качат в салона, в който, както казват, имало много странни и много тъжни неща — добави евреинът.
Бетсабеа гледаше внимателно като мъжа си към седемте светли точки, които избеляваха с настъпването на утрото.
— Тайната може да бъде обяснена. При това днес е толкова важен ден за всички Ренепон, че подобно явление в тези обстоятелства не трябва да ни учудва.
— А и помисли си, че за век и половина светлината се е появявала само няколко пъти. Между другото, има още един род, който се е посветил като нашия, от поколение на поколение да изпълнява едно благочестиво задължение…
— Какво е то? Днес може би всичко ще се изясни…
— Ето, че се съмна — каза Самуил, като че се събуди, — а преди осем часа трябва да се препише равносметката на касата и всичко да се сложи в ред. — Той посочи сандъчето. — Трябва да се предадат на онези, които имат права над тях.
— Прав си, Самуил. Този ден не е наш…, той е тържествен и ще бъде щастлив. О, ако можеше сега да има щастливи дни и за нас — изрече жално Бетсабеа, като си спомни за сина си.
— Бетсабеа — Самуил хвана ръката й, — поне ще изпитаме удоволствие от изпълнения дълг. Не се ли показа Бог милостив към нас, макар да ни подложи на изпитание със смъртта на сина ни? Не е ли милост, че три поколения от моя род успяха да започнат, да продължат и да довършат това велико дело?