— И той е един от онези, които императорът направи владетел — каза Дагоберт. — Видях един пленен пруски офицер, на когото побеснелият Неаполски цар бе ударил камшик през лицето и го белязал със сини и червени следи. Прусакът кълнеше и казваше, че е обезчестен, че предпочитал да го ударят със сабя… Има право човекът… Тоя дявол знаеше само едно — да върви срещу оръдията. Щом някъде загърмят оръдия, като че ли го викаха по име, а той се затичваше и викаше: „Тук съм“. Разказвам ви за него, защото той повтаряше на всекиго: „Щом генерал Симон или аз не можем да разкъсаме едно каре, никой друг не може“.
Роза продължи да чете.
„Натъжих се, когато забелязах, че Джалма, при цялата му младост, често изпада в дълбока скръб. Понякога долавях между него и баща му странни погледи. Колкото и да бяхме привързани един към друг, усещах, че и двамата крият някаква тъжна семейна тайна, доколкото можех да съдя по отделни изтървани думи от единия или другия. Вероятно е било някакво странно приключение, което въображението им бе направило свръхестествено. Освен това, скъпа моя, ти знаеш, че ние сме загубили способността и правото да се присмиваме над лековерността на другите… Аз, след френската война, когато ми се случи онова, което досега не мога да си обясня…“
— Тук говори за онзи човек, който се хвърлил пред гърмящото оръдие — поясни Дагоберт.
„… а ти, мила Ева, след посещението на младата красива жена, за която майка ти мислеше, че е срещала у майка си преди четиридесет години…“
Момичетата погледнаха войника въпросително.
— Майка ви никога не ми е разказвала за това. Също и генералът. И аз съм изненадан като вас.
„Мила Ева, обикновено подобни неща се обясняват със случайността или с играта на природата. Необикновеното винаги е измама на зрението или плод на възбудено въображение, но идва време, когато онова, което ни се струва свръхчовешко или свръхестествено, обикновено е най-естественото. И не се съмнявам, че онова, което ние наричаме чудо, рано или късно ще бъде изтълкувано много ясно…“
— Както виждате, деца, най-напред това изглежда странно, а всъщност е много обикновено, въпреки че дълго време не се разбира какво е то…
— Щом баща ни казва, трябва да вярваме и да не се чудим, нали сестро?
— Да, защото един ден всичко ще бъде обяснено.
— Така е — добави и Дагоберт. — Например вие толкова много си приличате, че който не е свикнал да ви разпознава, лесно ще ви обърка. И ако не знае, че сте близначки, ще смята, че това е дяволска работа.
Роз продължи да чете.
„Впрочем, мила Ева, с гордост си мисля, че в жилите на Джалма тече френска кръв. Баща му преди години се оженил за момиче, чиито родители са французи, заселили се отдавна в Батавия, на остров Ява. Този факт увеличи обичта ми към моя приятел, защото и твоите родители са французи, отдавна заселили се в чужбина. За нещастие, князът отдавна е изгубил обожаемата си жена.
Ръката ми трепери, мила Ева, когато пиша тези думи. Слаб съм, луд съм… Сърцето ми се къса! Ако ми се случи такова нещастие… Тогава нашето дете… Какво ще стане с него без теб, без мен в тази дива земя… Не, не! Този страх е безумен! Но каква страшна мъка е неизвестността! Къде си? Какво правиш? Какво става с теб? Прости ми за черните мисли, които често ме нападат. Но когато ги прогоня, си казвам: аз съм нещастен изгнаник, но поне на другия край на света две сърца туптят за мен. Твоето, моя Ева, и на детето ни…“
Роз едва успя да дочете тези думи, от известно време гласът и трепереше от ридание. И наистина, опасенията на генерал Симон и тъжната действителност, съвпадаха. А и няма нищо по-трогателно от подобни изповеди, написани през нощта след битката, в бивака, край огъня, от един войник, който по този начин искаше да прогони тъгата от болезнената раздяла, за която дори не подозираше, че е вярна.
— Горкият генерал… Той не знае за нещастието ни — каза Дагоберт. — Но той не знае още, че вместо едно дете, има две. Това поне ще му бъде утехата. Сега нека Бланш да почете. Роз се умори и се разстрои, а и е редно да поделяте и сладостта, и тъгата от това четене.