— Припомнете си, синко — каза важно отец д’Егрини, — че успокоих угризенията ви. Казах ви, че свещеникът, който слуша по време на изповедите, трябва всичко да знае, всичко да научи, всичко да може да оценява… Нашето Общество задължава младите свещеници, които се подготвят за изповедници, да четат това Ръководство като класическо произведение…
— Повярвах ви, отче. Сляпото ми послушание беше по-силно от мен. Дисциплината ме бе отучила да разсъждавам. И въпреки цялото си отвращение, като си припомнях думите ви, занесох книгата в стаята си и я зачетох. Бях в силата на младостта си и само незнанието и Божията помощ ме крепяха в жестоката борба с чувствата. Ах, каква нощ беше това! Сред страшната тишина на уединението, докато сричах, настръхнал от срам и ужас това ръководство на чудовищен, непознат разврат, неговите картини се показваха във въображението ми. То бе целомъдрено и чисто. Ти си свидетел, Господи, усещах как умът ми отслабва. Исках да захвърля ужасната книга, но някакво любопитство ме задържаше пред страниците й, потънал в срам, изчервен, с пламнали бузи… Тогава ми се стори, че от книгата излизат безсрамни призраци… И като се мъчех да се отскубна от обятията им, припаднах…
— Вие разказвате за тази книга с осъдителни изрази — каза строго отец д’Егрини. — Вие сте били жертва на живото си въображение и на него трябва да препишете впечатлението, което ви е направила една безукорна книга, която при това е одобрена от Църквата.
— Нямам право да се оплаквам, че невинният ми дотогава ум беше изцапан от ужасни неща, чието съществуване не подозирах, защото не вярвам, че способните да извършат такива мръсотии ще потърсят прошка от изповедника.
— Нямате право да преценявате тези въпроси — отговори сърдито отец д’Егрини.
— Няма да говоря повече за тях — каза Гавриил и продължи разказа си. — След ужасната нощ ме налегна болест — казаха ми, че често се страхували да не загубя ума си. Когато дойдох на себе си, миналото ми се стори като тъжен сън. Тогава вие ми казахте, че още не съм готов за някои длъжности. Точно тогава ви помолих да замина мисионер в Америка. Дълго отхвърляхте молбата ми, но най-накрая се съгласихте и аз тръгнах. Още от детството — било в училището, било в семинарията, бях подложен на натиск и бях в подчинение. Научен да свеждам главата и очите си, бях отвикнал да гледам небето и великолепието на природата. Затова се почувствувах щастлив, когато при пътуването попаднах между океана и небето. Стори ми се, че се измъквам от гъст мрак и сърцето ми от дълги години започна да тупти нормално. Усетих се господар на мисълта си и се осмелих да преценя отминалия си живот. Питах се с какво право и с каква цел бяха потискани волята, свободата и разума ми, след като Бог ме е дарил с тях. И си казах, че един ден трябва да извърша велико, хубаво, свято дело, което ще ме възнагради за послушанието и покорността ми.
В това време Родин влезе обратно. Отец д’Егрини го погледна изпитателно. Родин доближи и му каза тихо, за да не чуе Гавриил:
— Нищо особено. Дойдоха да ми съобщят, че бащата на маршал Симон се е върнал във фабриката на господин Харди.
Родин хвърли поглед към Гавриил и на свой ред зададе мълчешком въпрос на отец д’Егрини, който само сведе очи. След това Родин отиде отново до огнището и се облегна на него, а д’Егрини каза на Гавриил: