Бланш взе листовете, а Роза избърса плувналите в сълзи очи и облегна глава на рамото на сестра си, която продължи:
„Сега съм по-спокоен. Престанах за малко да пиша, прогоних черните мисли, можем отново да продължим разговора си. Дълго ти разказвах за Индия, сега ще ти разкажа за Европа. Вчера вечерта, един проверен човек дойде при предната стража. Той ми донесе писмо, пристигнало в Калкута от Франция. Най-сетне получих известие от баща си и безпокойството ми изчезна. Това писмо е от август миналата година. От него разбрах, че предишните писма или са се забавили, или изгубили. Баща ми си е същият! Старостта не го е отслабила, характерът му е все тъй енергичен, здравето му е добро. Както и преди работи и с това се хвали. Както и преди е верен на строгите републикански начала и много се надява… Защото, пише ми той, приближава време. И той подчертава тия думи. Праща ми добри известия за близките на нашия стар приятел Дагоберт. Наистина, мила Ева, спокоен съм, щом помисля, че този безценен човек е до теб, защото навярно той те придружава и в заточението. Какво златно сърце под грубата войнишка кожа! Сигурно много обича и нашето детенце?…“
Тук Дагоберт се изкашля няколко пъти и погледна към пода, все едно, че търсеше кърпата си на червени квадратчета, която в това време лежеше върху коляното му. Постоя наведен известно време, а когато се изправи, започна да поглажда мустаците си.
— Колко добре те е познавал баща ни!
— Как е познал, че ни обичаш!
— Добре, добре… Оставете това… Прочетете, което генералът е казал за моя Агрикол и за Гавриил, храненичето на жена ми… Бедната жена, като си помисля, че може би след три месеца… Но я по-добре четете! — добави войникът.
„Надявам се, мила Ева, че писмата някога ще пристигнат при теб и затова искам да напиша нещо, което може би ще заинтересува Дагоберт. Баща ми, който още е в работилницата на господин Харди пише, че господинът е приел на работа сина на Дагоберт. Агрикол работи при баща ми, който е много доволен от него. Той бил висок и силен момък и въртял тежкия ковашки чук като перце. Весел е, способен, трудолюбив, бил най-добрият работник. Вечер се връща при майка си, която обожава. Съчинява песни и прекрасни патриотични стихове. В поезията му диша енергия и възвишеност, неговите стихове разпалват и най-уплашените сърца.“
— Трябва да се гордееш със сина си, Дагоберт — каза Роз — Той съчинява и песни!
— Най-много се радвам, че гледа майка си и върти чука… Колкото до песните, преди да съчини такива като „Събуждането на народа“ и „Марсилезата“, добре ще е ако е ковал желязото. Но къде ли се е учил Агрикол? Сигурно в училище, където е ходил с брат си Гавриил?
Когато чуха името Гавриил, което им напомни за техния ангел-спасител, любопитството на момичетата се възбуди и Бланш с удвоено внимание продължи да чете.
„Агриколовият брат, това изоставено дете, което жената на Дагоберт великодушно приютила, никак не приличал на Агрикол. Но не по душа, а по това, че Агрикол е пъргав, весел и общителен, а Гавриил е замислен и мечтателен. Впрочем, прибавя баща ми, всеки носел характера върху лицето си: Агрикол е черноок, висок и силен, с весел и смел поглед, а Гавриил е слабичък, рус, свенлив като момиче, и на лицето му е изписана ангелска кротост…“
Сирачетата се спогледаха съвсем смаяни, после обърнаха простодушните си лица към Дагоберт и Роз каза:
— Чу ли, Дагоберт? Баща ни казва, че твоят Гавриил има ангелско лице… Тогава той прилича изцяло на нашия…
— Точно затова ме учудва сънят ви.
— Интересно дали очите му са сини? — попита Роз.
— Генералът не пише за това, но аз ще ви кажа. На русите хора очите винаги са сини. Но дали са сини или черни, той никога няма да погледне с тях момичета. Продължавай, Бланш, и ще разберете защо.
„На Гаврииловото лице се изписвала ангелска кротост. Един брат от християнските училища, където, ходили заедно с Агрикол и други момчета, открил ума и добротата му, говорил за него с високопоставен настойник, който му помогнал да отиде в семинарията. От две години Гавриил бил свещеник, сега заминавал мисионер в чужбина, а след това щял да тръгне за Америка…“
— Твоят Гавриил е свещеник… — каза Роз и изгледа войника.
— А нашият е ангел! — добави Бланш.
— Всеки според вкуса си. Навсякъде има добри хора. Предпочитам да виждам сина си със засукани ръкави, препасан с кожена престилка и с чук в ръка. Също като стария ви дядо, бащата на генерал Симон, дук на Лини, защото генералът е дук и маршал по императорска милост. Сега довърши четенето.