Опита се да ме откаже от смъртта, защото всичко знаеше, но гласът му остана безсилен. Усетих тогава голяма скръб, тъга и отчаяние. И странно, когато се убеди в решението ми насила да прекъсна живота си, той произнесе една обидна дума, което ме убеди, че завижда на съдбата ми… Да не е осъден да не умира!
Да, без съмнение, той е осъден да живее, за да бъде полезен и да помага на хората. Но животът му тежи, защото един ден чух уморено да произнася думите, които никога няма да забравя: «Ах, живот, живот… Кой ще ме спаси от него?…»
Това показва, че животът много му тежи. Той си отиде. Последните му думи ме карат да гледам на смъртта спокойно.
Благодарение на него, смъртта ми ще има резултат… Пак благодарение на него, подобни редове, които пише човек, който след няколко часа ще престане да живее, могат да родят много неща за век и половина… Много и благородни… Но само ако наследниците ми послушат и изпълнят последната ми воля. Най-много моля онези, които сега са… нищо, в което и аз ще се превърна след малко. Те трябва да знаят кой преследва нашия род, за да могат да отмъстят благородно, заради прадядо си.
Дядо ми също е бил католик. Въвлякла го не толкова религиозност, колкото това направили съветници. Той, макар и светски човек, се записал в едно Общество, чиято сила винаги е била страшна и тайнствена…, в Исусовото общество…“
След като чуха тези думи от завещанието, отец д’Егрини, Родин и Гавриил, се спогледаха. Нотариусът не забеляза:
„След доста години, през които вярвал в Обществото, и след като неочаквано разбрал за тайната цел, която то преследва и средствата, с които постига целта си…
Това се случило през 1610 година, месец преди смъртта на Хенрих IV.
Дядо ми, ужасен от тайната, която случайно започнал да охранява и чието значение се увеличавало, покрай убийството на най-добрия цар, не само че напуснал Обществото, но католичеството започнало да му се струва солидарно за престъпленията на това Общество. Той изоставил вярата, с която живеел дотогава, и станал протестант.
Неопровержими доказателства за участието на двама членове на Обществото в съзаклятие с Раваяк, нещо което се доказало и по време на престъплението на цареубиеца Жан-Шател, се намирали в ръцете на дядо ми. Това е първата причина за омразата на Обществото срещу моя род. Благодарение на Бога тези документи се запазиха на сигурно място. Баща ми ги предаде на мен и ако се изпълни последната ми воля, документите ще бъдат открити по знаците A.M.C.D.G. в абаносовото ковчеже в траурния салон на улица «Свети Франц». Баща ми също страдаше от преследвания, които може би щяха да го довършат и да умре, ако не беше помощта на една небесна жена, която той почиташе с почти религиозно благоговение.
Образът на тази жена, която видях повторно преди няколко години, както и образът на мъжа, когото дълбоко уважавам, са изрисувани от мен за спомен и са поставени в червения салон на улица «Свети Франц». Надявам се, че наследниците на моя род ще отдадат нужната признателност на мъжа и на жената.“
От известно време Гавриил слушаше завещанието с по-голямо внимание. Той мислеше за странното съвпадение, как преди двеста години един от прадедите му се беше отделил от Исусовото общество, както бе направил и той преди един час. И че станалото преди двеста години показваше омразата, с която Обществото винаги е преследвало рода му. Младият свещеник намираше за странно и това, че наследството, което му се полагаше след сто и петдесет години от неговия роднина, жертва на Исусовото общество, пак се връща на същото Общество с доброволното дарение, което бе направил Гавриил.
Когато нотариусът прочете пасажа за двата портрета, Гавриил, който подобно на отец д’Егрини седеше гърбом към тях, се обърна и ги видя.
Едва хвърлил бегъл поглед върху образа на жената, мисионерът извика от учудване и уплаха.
Нотариусът веднага прекъсна четенето на завещанието и неспокойно изгледа младия свещеник.
VIII глава
Минути преди дванадесет
След като Гавриил извика, нотариусът, както казахме, спря четенето, а отец д’Егрини се доближи до младия свещеник.
Прав и развълнуван, Гавриил с растящо недоумение гледаше портрета на жената. След това каза на себе си „Възможно ли е, Господи! Такава прилика… Тези горди и тъжни очи са нейните… Това чело, тази бледност… Да, това са нейните черти!“
— Какво ви стана, скъпи синко? — попита отец д’Егрини, учуден не по-малко от нотариуса и от Самуил.