— Преди осем месеца — започна мисионерът, без да сваля поглед от портрета — попаднах в ръцете на индианците сред скалистите планини. Бяха ме разпънали и започнаха… Щях да умра, но Божието провидение ми изпрати неочаквана помощ. Тази жена ме спаси…
— Тази жена! — извикаха в един глас Самуил, отец д’Егрини и нотариусът.
Само Родин изглеждаше хладнокръвен, макар върху лицето му да личеше нетърпение. Той нетърпеливо гледаше стрелките на часовника и гризеше ноктите си.
— Тази жена ли ви спаси живота? — повтори отец д’Егрини.
— Да, тя, — отговори Гавриил — или една жена, която прилича на нея. Ако тази картина не стоеше тук от век и половина, щях да кажа, че тя е нарисувана на нея, защото не мога да си обясня подобна случайност и такава очевидна прилика… Необясними са тайните на природата и Божията воля… — довърши той.
Изнемощял, Гавриил се отпусна в креслото сред дълбокото мълчание, което наруши отец д’Егрини.
— Това е голяма прилика и нищо повече, синко. Признателността, която изпитвате към вашата спасителка, предизвиква тази игра на природата.
— Струва ми се, господине — обърна се Родин, изгарящ от нетърпение, към нотариуса, — че тази история няма нищо общо със завещанието.
— Така е, господине — отвърна нотариусът, — но случката е толкова необикновена и романтична, че не може да не се сподели учудването на господина… — И той посочи Гавриил, който се бе подпрял на облегалката на креслото и замислено подпираше челото си с ръка. След това продължи да чете завещанието.
„На такива преследвания е бил подложен родът ми от Исусовото общество. То взе всички мои, присвоени от правителството имоти. Аз ще умра… Дано неговата омраза угасне със смъртта ми и да пощади потомството ми. Потомството, чиято участ е единствената ми мисъл и грижа в този важен и тържествен час.
Сутринта повиках при мен един човек, чиято честност е известна. Нарича се Исак Самуил. Аз му спасих живота и всеки ден съм се радвал, че съм имал възможността да запазя такова честно и превъзходно същество. Преди да ми вземат имотите, той ги управляваше умно и честно. Поверих му сто и петдесетте хиляди франка, които ми върна един приятел. Исак Самуил и наследниците му, който ще поемат неговата длъжност, в знак на благодарност се задължават да дават тези пари с лихва цели сто и петдесет години, считано от днес. Тези пари, дадени на заем със сложна лихва, могат да станат много, колкото царско богатство, ако не попречат неблагоприятни случайности.
Дано наследниците ми послушат моите желания за подялбата и употребата на тази огромна сума.
За нещастие, за век и половина се случват толкова промени в собствеността на поколенията от един род, че по всяка вероятност след сто и петдесет години моите наследници ще бъдат от различните слоеве на обществото и ще представят различни обществени среди. Сред тях може би ще има мъже, надарени с голям ум, смелост и добродетели. Може да има учени и прославени имена във военното изкуство или занаятите. Може да има и неизвестни занаятчии, скромни граждани. За съжаление, може да има и големи престъпници…
Каквото и да се случи, моето най-горещо желание е наследниците ми да се сближат, да възстановят рода, използувайки божествените думи на спасителя «Обичайте се помежду си». Тяхното съгласие ще послужи за пример, защото ми се струва, че от съгласието, от сдружаването между хората, ще дойде бъдещото щастие на човечеството.
Обществото, което толкова дълго преследва рода ми, е блестящ пример за всесилността на сдружаването, дори и когато то се използува за лоши неща. В това има нещо толкова благотворно и божествено, че понякога води към добро дори покварените общества. По този начин мисиите хвърлиха ясна светлина върху мрачното Исусово общество, което е основано с омразна и безбожна цел и с убийственото си възпитание да унищожи всяка воля, всякаква мисъл и свобода, всякакво остроумие на народите, за да ги предаде разтреперани, суеверни, оглупели и обезоръжени на самовластието на царете, които това Общество владее чрез своите изповедалници…
Когато такова Общество, което всява у хората страх, заради което е проклинато от народа, съществува от векове и често е владяло света с хитрост и ужас, тогава какво ще стане с обществото, което проповядва братство и любов, което има за цел да освободи мъжа и жената от всякакво унизително робство? То има за цел да направи щастливи онези, които са изпитвали досега само скръб и нещастия; да просвети невежите; да помогне за свободното развитие на всички чувства, които Бог е дал на хората; да освети всичко, което идва от Бога — любовта, майчинството, силата, остроумието, красотата, духовитостта и най-накрая, да направи хората истински набожни и признателни към Създателя, като им помогне да разберат величието на природата и заслужената им част от богатствата, с които той ни обсипва.