„И така, скъпа Ева, ако попадне в ръцете ти този дневник, можеш да успокоиш Дагоберт за съдбата на жена му и сина му, които е изоставил заради нас. Как ли бих могъл да се отблагодаря някога за такава жертва! Но аз съм спокоен, твоето добро сърце ще съумее да се отплати… Повторно сбогом за днес, скъпа Ева. Спирам да пиша в дневника и отивам в палатката на Джалма. Той спи тихо, а баща му го пази. Сега момъкът не е в опасност, дано се опази и в утрешната битка. Нощта е мълчалива и тиха. Огньовете вече загасват. Бедните планинци си почиват след тежкия и кървав ден. От време на време се чуват виковете на стражата. Когато ти пиша, понякога забравям, че съм на края на света, далеч от теб и от моето дете. Бедни, мили същества! Каква ли ще бъде участта ви? Да можех поне навреме да ти изпратя този медальон, който нещастният случай ме накара да взема от Варшава, може би ще успееш да отидеш във Франция или поне да изпратиш детето ни с Дагоберт. Знаеш колко е ценен… За нещастие годините преминават и надеждата, с която живея за вас ще изчезне, но не искам да привършвам този ден с тъжна мисъл. Сбогом, мила Ева! Прегърни детето ни, обсипи го с целувките, които изпращам и на двама ви от изгнанието си. До утре, след битката…“
След като свърши четенето, настъпи дълго мълчание. По бузите на Роз и Бланш се търкаляха едри сълзи. Дагоберт, подпрял чело в шепите си, също бе потънал в размисъл.
Навън вятърът се усилваше все повече. Едри капки дъжд заблъскаха по стъклата на прозорците. В цялата гостилница настъпи дълбока тишина.
Докато дъщерите на генерал Симон четяха трогателно откъси от дневника на баща си, във вътрешността на зверилницата на Пророка ставаше една друга тайнствена и странна случка.
IX глава
Клетките
Морок се бе въоръжил: върху дрехата си от еленова кожа беше надянал стоманената си ризница, гъвкава като платно и твърда като елмаз, на ръцете си бе сложил специални ръкохватки. Това предизвикателно облекло той бе скрил веднъж под широки панталони и втори път под още по-широк кожух. В ръката си държеше дълга, нажежена желязна пръчка с дървена дръжка.
Тигърът Каин, лъвът Юда и черната пантера Смърт, макар и отдавна укротени от опитността и решителността на Пророка, все още искаха да опитат върху му зъбите и ноктите си. Те бяха се и опитвали, но благодарение на ризницата, не бяха го засегнали, а с един лек замах на стоманената пръчка господарят им палеше тяхната кожа. Когато тези животни, надарени с голяма памет, проумяха, че занапред опитите им няма да имат резултат, те сякаш се досетиха, че опитват ноктите и зъбите си върху едно ненаранимо същество. Те дотолкова се уплашиха от господаря си, че по време на представления той ги караше да се свиват от страх с лекото помахване на пръчката, на чийто край бе завил червена хартия.
Морок, въоръжен с нажеженото от Голиат желязо, слезе по стълбата от горницата, която се простираше над обширен обор. В него бяха клетките на животните, една проста дъсчена преграда ги разделяше от конете.
Един фенер осветяваше ясно клетките. Те бяха четири. Железни решетки ги обграждаха отстрани. Имаше и врата, на резета, през която влизаха животните вътре. Клетките бяха поставени върху четири колелца. По този начин лесно ги качваха в голямата закрита кола, с която те пътуваха от едно на друго място. Едната клетка беше празна, а в другите три, както вече знаем, имаше пантера, тигър и лъв. Пантерата беше от Ява и заради лошия си поглед бе заслужила и името си Смърт. Тя беше съвсем черна и се бе свила в дъното на клетката. Цветът й се смесваше с околната тъмнина, виждаха се само две светещи, широки, жълто-сиви очи.
Пророка влезе в обора замислен. Жълто-червеният му кожух никак не подхождаше на тъмнорусата му и остра коса и брада. На светлината на фенера още повече изпъкваше костеливото му лице. Той доближи до клетката. Неговото светло, но неподвижно око сякаш започна да се състезава с лъскавото око на пантерата, която вече започваше да попада под силата на зашеметяващия поглед на господаря си. Няколко пъти тя изръмжа, за да покаже недоволството си, след което отново закова поглед в очите на Пророка. След това ушите й се отпуснаха, кожата на челото й се набръчка и Смърт на два пъти мълчаливо показа острите си зъби. После като че ли се появи някакво магнетично отношение между човека и животното. Пророка протегна пръчката към клетката и изрече със заповеден тон.