Ако Бог пожелае моите потомци след век и половина да се сближат в едно свято общество; ако пожелае сред тях да има милостиви към страдащите; възвишени и свободолюбиви, с горещи сърца и решителни характери; красиви и добри жени… Колко могъщо ще бъде хармоничното съгласие на всички тези идеи и сили, събрани около това царско богатство, което събрано на едно място, със сдружаване и мъдро управляване, ще направи постижими и най-далечните мечти.
Какво чудесно огнище на плодовити и благородни мисли! Какви спасителни и животворни лъчи ще струят от това средище на любов, свобода и милосърдие! Какви великолепни примери могат да се дадат на хората! Какъв подтик може да даде на цялото човечество едно тъй сдружено и с толкова средства семейство! Тогава това дружество за добро ще има силата да пребори Обществото, на което сме жертва, и което за век и половина нищо няма да изгуби от страшната си сила. Тогава на делото на мрака, натиска, насилието и самовластието, които тегнат върху християнския свят, моите потомци ще могат да противопоставят делото на светлината, на развитието и на свободата. Гениите на доброто и злото ще се изправят един срещу друг. Битката ще започне и Бог ще закриля праведните…
А за да не се свършат с течение на годините парите, наследниците ми трябва да изпълнят волята ми и да заделят, по същите условия на сложната лихва, двойно по-голяма сума от тази, която съм им оставил аз. Тогава, век и половина по-късно, техните потомци ще имат нов извор на сила за вечното упражнение в добро…
За начина на това сдружаване в голямата абаносова ракла в траурния салон има няколко практически съвета.
Такива се последните ми желания и надежди. Потомците ми трябва да се явят лично на улица «Свети Франц», в деня на отваряне на завещанието. Трябва да се съберат в този тържествен час, да се видят и опознаят. Може би тогава моите думи ще им направят впечатление и вместо да живеят отделно, ще се съберат. От това интересите им ще спечелят и волята ми ще бъде изпълнена.
Преди няколко дни изпратих на всички от рода ми, които заточението е разпръснало из цяла Европа, по един медальон. На него е гравирана датата на свикването на моите наследници след век и половина. Бях принуден да пазя в тайна истинската причина и само казах, че потомството ми има голям интерес да се събере този ден.
Направих така, защото познавам хитростта и упоритостта на Обществото, чиято жертва съм. Ако то научи, че тогава наследниците ми ще си поделят голямо богатство, интриги и опасности ще заплашват рода ми, защото членовете на Исусовото общество щяха да си предават през годините онова, което знаят. Дано не излезе напразно това предупреждение! Дано от поколение на поколение точно се предава волята ми, изразена върху медальоните.
Определям 13 февруари 1832 година за деня и съдбовния час, в който богатството ми да бъде предадено на моите наследници, които се явят на улица «Свети Франц», защото всеки срок има край, а и защото те ще знаят много години предварително за това събиране.
След прочитане на завещанието, лицето, което пази сумата, ще съобщи стойността и количеството й, за да може при последния удар на дванадесет часа тези пари да се разпределят измежду появилите се наследници. Тогава ще се отворят стаите на къщата и те ще видят неща, достойни за тяхното любопитство, съжаление и уважение. Особено в траурния салон…
Искам къщата да не се продава, да остане подредена, както е сега, за да се събират наследниците ми в нея, ако послушат, както се надявам, последната ми молба.
Ако стане обратното и вместо да се обединят и с общи усилия да се заемат с едно от най-благородните начинания, които са прославяли някой век, ако се отдадат на себелюбиви страсти, ако виждат в богатството възможност за разсипничество и гнусно лихварство… Нека бъдат прокълнати от всички, които са могли да обичат, да подпомогнат и да освободят… Нека тогава тази къща бъде разрушена и изчезне, заедно с документите, от които Исак Самуил ще е оставил списък, заедно и с двата портрета в червения салон… Нека бъдат хвърлени в огъня от пазача на къщата ми.