Казах.
Изпълних дълга си. Направих така по съветите на човека, когото обожавам и обичам като истински Божи образ на земята.
Само приятелят, който ми върна сто и петдесетте хиляди франка, които останаха от богатството ми, знае за какво искам да ги употребя. Дължах това внимание, заради приятелството му, но и на него не съобщих името на Исак Самуил, защото щях да изложа и него, и неговите наследници на голяма опасност. Този приятел, който не знае, че ще изпълня решението си да умра, ще дойде тук след малко с нотариуса. След обикновените формалности, ще предам в техните ръце това запечатано завещание.
Такива са последните ми заръки.
Слагам изпълнението им под покровителството на Провидението. Навярно Бог ще закриля тези поръки, пълни с любов, мир, съгласие и свобода.
Това мистично завещание съм направил доброволно и съм го написал собственоръчно. Затова се надявам и изисквам да бъде изпълнено добросъвестно, според духа и буквата му.
Днес, 13 февруари 1682 година,
един часът след обед.
Марий дьо Ренепон.“
Докато слушаше завещанието, впечатленията на Гавриил се увеличаваха. Най-напред му се стори странно, че богатството на една жертва на Исусовото общество ще попадне в ръцете на самото Общество чрез дарението, което бе направил. След това душата му разбра значението от сдружаването на този род, което горещо препоръчваше Марий Ренепон и тъжно си мислеше, че поради неговото отказване и поради неявяването на друг наследник, това не можеше да се изпълни и огромното богатство ще попадне в ръцете на едно Общество, което щеше да го употреби не по предназначение. Трябва да кажем, че душата му бе тъй чиста, че не изпита съжаление за стореното, дори когато научи, че богатството може би е неизчислимо. Мисълта му в този момент се пренесе в малката свещеническа къщичка, в която се надяваше скоро да отиде да живее и да изпълнява най-светите евангелски добродетели.
Образът на жената, ужасните открития в завещанието, величието на идеите, изказани в последните препоръки на господин Ренепон, все още владееха мислите му, когато Самуил подаде на нотариуса ключа от дневника и каза:
— В този дневник, господине, ще намерите днешното състояние на сумите, които са при мен и които са резултат от сложните лихви на сто и петдесетте хиляди франка, които господин Марий Ренепон е поверил на дядо ми.
— На дядо ви? — възкликна отец д’Егрини. — Искате да кажете, че тези пари постоянно са били в ръцете на вашия род?
— Да, господине. И след малко ще донеса тук ковчежето, в което се намират сметките.
— И на колко възлизат те? — равнодушно попита Родин.
— Както може да се увери господин нотариусът — отговори Самуил естествено, сякаш ставаше дума само за първоначалните сто и петдесет хиляди — в касата се намират в текущи сметки двеста и дванадесет милиона и сто и седемдесет…
— Какво говорите, господине! — прекъсна го отец д’Егрини.
— Да? Такова количество… — прибави Родин, който може би за пръв път в живота си загуби хладнокръвие. — Такова…
— Казах, господине — повтори старецът, — че в касата се намират сметки за двеста милиона и сто и седемдесет хиляди франка, както ще се уверите веднага, господин нотариус, защото жена ми вече ги носи.
И наистина в това време Бетсабеа влезе вътре и донесе чимширеното ковчеже, което постави на масата, размени поглед със Самуил и излезе.
Когато Самуил обяви сумата, настъпи мълчание. Освен пазача, останалите участници смятаха, че сънуват. Отец д’Егрини и Родин се надяваха на четиридесет милиона, а богатството излезе пет пъти по-голямо. Гавриил, който не знаеше силата на сложната лихва, изкарваше богатството около три или четири милиона франка, затова остана изумен, когато научи истинското количество на богатството. При цялата му безкористност, той се чувствуваше замаян от мисълта, че това богатство може да бъде негово. Нотариусът, който преглеждаше сметките на Самуил, също не вярваше на очите си. А умълчаният евреин тъгуваше, че не се яви друг наследник.
Сред дълбокото мълчание, часовникът, закачен на стената на съседната стая, започна да отмерва дванадесет часа.
Самуил настръхна, после въздъхна, тъй като след няколко секунди изтичаше съдбоносният срок.
Родин, отец д’Егрини, Гавриил и нотариусът бяха толкова объркани, че никой от тях не забеляза колко бе странно да слушат ударите на часовника.