— Обед! — извика Родин и неволно постави ръце върху ковчежето, като че искаше да го вземе.
— Свърши се най-накрая! — извика и отец д’Егрини с радостно изражение. После се хвърли в обятията на Гавриил, прегърна го и прибави: — Ах, скъпи синко, колко бедняци ще ви благославят! Вие сте втори свети Викентий де Пауло. Сигурен съм, че ще ви провъзгласят за светец…
— Нека благодарим най-напред на Провидението — каза Родин и коленичи — задето позволи такова богатство да се употреби за Божията воля.
Ударът дванадесет и всички станаха.
Тогава нотариусът каза тържествено:
— Понеже до обед не се яви друг наследник на Марий Ренепон, изпълнявам волята на завещателя и провъзгласявам в името на правото и закона, господин Франсоа Мари-Гавриил дьо Ренепон, който се яви тук, за единствен наследник и стопанин на движимите и недвижими имоти и всякакъв вид запаси, останали в наследство от завещанието. Господин Гавриил Ренепон, свещеник, доброволно дари тези имоти, с утвърден от нотариуса акт, на господин Фредерик-Емануил дьо Бордевил, маркиз д’Егрини, свещеник, който по силата на този акт, прие тези имоти и сега е законен стопанин, на мястото на Гавриил Ренепон по силата на това дарение приживе, направено от мен тази сутрин и подписано от Гавриил Ренепон и Фредерик д’Егрини, свещеници.
В това време в градината се чу глъчка. Бетсабеа влезе запъхтяна и каза на мъжа си:
— Самуиле, един войник иска…
Бетсабеа не можа да добави нищо повече.
На вратата на червения салон се показа Дагоберт. Войникът беше бледен. Той беше изнемощял, облягаше се върху Агрикол, лявата му ръка бе превързана.
С появата на Дагоберт очите на Родин се зачервиха, като че цялата му кръв се качи в главата. Той се спусна към ковчежето така, сякаш бе решен да го покрие с тялото си и да го защитава дори с цената на живота си.
IX глава
Дарение приживе
Отец д’Егрини не можа да познае Дагоберт, а Агрикол никога не беше виждал, затова в началото не проумя страха на Родин. Но той проумя всичко, когато чу Гавриил да извиква радостно и да се втурва към двамата, говорейки:
— Ти братко… И ти, втори ми бащице… Бог ви изпраща…
След като се поздрави с Гавриил, Дагоберт пристъпи към отец д’Егрини. Като видя заплашителния вид на войника, преподобният отец, усещащ се силен от придобитите права и чувствуващ се като у дома си от обед насам, се отдръпна назад и каза строго:
— Кой сте вие, господине, и какво искате?
Вместо да отговори, войникът направи още няколко крачки към него. Изправи се срещу отец д’Егрини и го изгледа продължително време със смесица от любопитство, презрение, отвращение и смелост. Погледът беше толкова настойчив, че някогашният полковник наведе очи към пода, смутен от бледото лице и грейналия поглед на стария войник.
Нотариусът и Самуил мълчаливо наблюдаваха тази сцена, а Агрикол и Гавриил следяха със свити сърца всяко движение на Дагоберт. Родин престорено се подпираше на ковчежето, за да може по всяко време да го прикрива с тялото си.
Отец д’Егрини най-накрая преодоля смущението си, изправи глава и повтори:
— Питам ви господине, кой сте и какво искате?
— Не ме ли познавате? — нетърпеливо попита Дагоберт.
— Не, господине…
— По същия начин — продължи презрително войникът — не смеехте да вдигнете очи и край Лайпциг, когато се сражавахте на страната на русите срещу французите. Когато поискахте оръжието на генерал Симон, а той, макар и целият в рани, ви отговори „На предатели сабята си не давам“, дотътри се до един руски гренадир и я предаде на него… До генерал Симон имаше и един ранен войник. Това бях аз…
— Какво искате да кажете? — едва сдържаше яда си отец д’Егрини.
— Искам да кажа, че сте безчестен и презиран от всички свещеник, колкото е благославян Гавриил. Да, повтарям ви го! За да присвоите наследството на дъщерите на маршал Симон, на Гавриил и на госпожица Кардовил, вие си послужихте с най-долни средства.
— Какво каза, татко? — извика Гавриил. — Дъщерите на маршал Симон?
— Те, както и достойната госпожица Кардовил, благодетелката на Агрикол, са твои роднини. А този свещеник — той посочи отец д’Егрини с пръст, затвори едната в лудницата, а останалите в един манастир. И теб, скъпи синко, не се надявах да заваря тук, защото мислех, че ще ти попречат да се явиш, както направиха и на другите. Но, слава Богу, ти си тук, а аз идвам навреме. Не можех да пристигна по-рано, заради раните си. Изтече ми много кръв, цялата сутрин съм припадал.