— Не забелязах, че ръката ти е превързана — каза Гавриил — Каква е тази рана?
— Паднах и се нараних — отвърна Дагоберт. — Но пристигнах, за да разкрия много нечестни действия.
Трудно е да се опишат любопитството, притесненията, учудването и страховете, които обхванаха различните участници, след заплашителните думи на Дагоберт.
От всички най-изненадан бе Гавриил. Цветът на лицето му се променяше, краката му се разтрепераха. Дотолкова го изненада съобщението на Дагоберт, че има и други наследници, че известно време той остана безмълвен, докато най-неочаквано извика:
— Аз! Аз съм причината, Господи, да бъде ограбен този род!
— Ти ли, братко? — извика Агрикол.
— И теб ли се опитаха да ограбят? — попита Дагоберт.
— Завещанието гласи — отвърна още повече притеснен Гавриил, — че наследство ще получат онези наследници, които се появят до обед.
— Какво толкова има тогава? — попита пак Дагоберт.
— Удари дванадесет маса — отвърна Гавриил. — От целия род само аз бях тук, сега разбираш ли? Срокът изтече. Аз отнех правата на останалите наследници…
— Не, скъпи синко… Всичко вече е спасено. Аз знам, че ти ще поделиш наследството с останалите.
— Но аз подарих цялото богатство — извика отчаян Гавриил.
— Подари го! — застина Дагоберт. — На кого?
— На този господин — Гавриил посочи отец д’Егрини.
— На него! — простена Дагоберт. — На него, на предателя… На вечния, на демоничния зъл дух на този род!
— Знаеше ли правата си върху наследството, братко? — попита Агрикол.
— Не… — отвърна унило младият свещеник. — Чак тази сутрин научих от отец д’Егрини. Той скоро е научил от моите документи, които някога майка ми намерила в мен и ги изпратила на изповедника си.
— Всичко разбрах! — извика ковачът. — Те са видели, че един ден ти ще станеш богат и затова са се заинтересували от теб. Затова те взеха в училището, където почти не можехме да те виждаме, по-късно те измамиха и те накараха да станеш свещеник, за да им подариш богатството. Господине — ядосан, Агрикол се обърна към отец д’Егрини — баща ми е прав, подобна постъпка е нечестна!
В началото преподобният отец и секретарят му се поуплашиха, но бързо възвърнаха хладнокръвието си. Родин, все още облегнат върху ковчежето, прошушна нещо на отец д’Егрини, а когато чу думите на Агрикол, сведе глава и смирено отговори:
— Ние сме задължени да прощаваме обидите и да ги изтърпяваме заради Бог, в името на нашето смирение.
Дагоберт се чувствуваше като смазан от чутото и усещаше, че губи разсъдък. След толкова притеснения и тревоги, този последен удар отне силите му.
Точните и разумни думи на Агрикол, сравнени с няколко момента от завещанието, веднага подсетиха Гавриил за целта, която си бе поставил д’Егрини най-напред с възпитанието, а след това и с приобщаването му към Исусовото общество. За пръв път в живота си той успя да различи всички клопки на тази интрига, чиято жертва бе станал. Тогава възмущението надви свенливостта му и разпален от благороден гняв, той каза на отец д’Егрини:
— Значи когато ме настанихте във вашето училище, вие не сте го направили от съчувствие или съжаление, а единствено с надеждата някой ден да ме накарате да се откажа от своя дял от наследството в полза на вашето Общество?… И не ви бе достатъчно да ме пожертвате, но ме направихте и послушно оръдие в един долен грабеж! Ако ставаше дума само за моето право върху това богатство, няма да кажа нищо. Служител съм на една вяра, която помага на бедните. Аз ви подарих богатството си, вие го приехте, няма да го поискам обратно. Но сега става дума за богатството на едни бедни сирачета, които баща ми е довел от далечно заточение — не искам да им го отнемате. Става дума и за благодетелката на брат ми — не желая да я ограбвате. Един човек преди смъртта си, в горещата си любов към човечеството, е завещал на потомците си евангелска задача — за напредък, любов, съгласие, свобода — не искам тази задача да загине още в зачатъка си. Не, не! Казвам ви, че тази задача ще бъде изпълнена, дори ако трябва да взема обратно акта за дарение.
При тези думи отец д’Егрини и Родин свиха рамене и се спогледаха. Родин даде знак и преподобният отец заговори невъзмутимо, бавно и спокойно, свел поглед: