— По повод наследството на господин Ренепон се появяват заплашителни привидения. Може би няма нищо неестествено в това… Но нека започнем подред, да оставим настрани обвиненията и клеветите, ще стане дума и за тях. Господин Гавриил Ренепон, когото моля да ми възразява или да ме поправя, ако се отклоня от истината, господин Гавриил Ренепон, от благодарност към благодеянията, които му е направило Обществото, подари на мен, като представител на това Общество, без принуда и доброволно, всички имоти, които биха могли някога да му се паднат и чиято стойност той не знаеше. — И той с поглед попита Гавриил вярно ли е това.
— Вярно е, че доброволно дарих имотите си.
— И в резултат на един доверителен разговор, за който ще премълча? — добави той, уверен в положителния отговор.
— Вярно е — потвърди Гавриил.
— В резултат на този разговор, той дари имотите си не на мен, защото аз не държа на земните блага, а в полза на добри дела, за които нашето Общество щеше да се разпореди. Моля господин Гавриил Ренепон да съобщи дали се чувствува задължен не само с дадената дума, но и с напълно законен акт, подписан в присъствието на господин Дюмеснил…
— Вярно е — каза Гавриил.
— Аз написах документа — обади се нотариусът.
— Но Гавриил ви е подарил само онова, което е негово — извика Дагоберт. — Той не е могъл да предположи, че ще ограби останалите.
— Бъдете добър, господине, да ме оставите да обясня — отговори учтиво отец д’Егрини. — След това ще говорите вие. — И преподобният отец продължи: — Отец Гавриил потвърди дарението си. Когато стана известен размерът на богатството, верен на щедростта си, той не съжали за подаръка, а го потвърди с молитва на признателност към Бога. Господин нотариусът сигурно ще си припомни, че след като прегърнах сърдечно Гавриил и му казах, че по милосърдие е втори Свети Викентий де Пауло, го хванах за ръката и той коленичи заедно с мен, за да благодари на Бог.
— Вярно е — каза Гавриил. — Не се учудих от голямото богатство и не помислих да взема обратно веднъж подареното.
— Когато удари часът, в който трябваше да се извърши наследяването — продължи отец д’Егрини, — тъй като господин Гавриил бе единственият от наследниците, явил се тук, той стана единственият законен наследник. Богатството наистина е голямо и аз се радвам, че ще можем да помогнем на много бедни хора. И в същото време този господин — д’Егрини посочи Дагоберт — пристига тук с обиди и заплахи и ме обвинява, че съм бил затворил някъде някакви си роднини, за да не могат да се явят тук в определеното време…
— Да, обвинявам ви в това — извика войникът, подразнен от нахалството на преподобния отец. — Обвинявам ви и ще…
— Още веднъж ще ви помоля, господине, да ме оставите да довърша, а после ще ми отговорите.
— Ще отговаря и ще ви засрамя — извика отново Дагоберт.
— Татко, почакай — намеси се Агрикол, — ще дойде и твоят ред да говориш.
Войникът млъкна. Успокоен, отец д’Егрини, продължи:
— Ако наистина има други наследници, освен Гавриил, жалко е, че не са успели да пристигнат тук в определеното време. Ако не бях защитник на страдащите и бедните, нямаше да се възползувам от тази случайност, но сега съм принуден да държа на неограниченото си право върху това наследство. Мисля, че господин нотариусът ще признае законността на моите заявления и ще ми предаде всички сметки…
— Моят дълг е — започна нотариусът развълнувано — да изпълня точно волята на завещателя. Господин абат Гавриил Ренепон се яви единствен в определения за наследяването час. Актът за дарение е редовен. Затова не мога да откажа да предам наследството…
При тези думи Самуил въздъхна дълбоко и захлупи лице в шепите си, защото трябваше да признае, че нотариусът е прав.
— Господине — обърна се Дагоберт към познавача на закона. — Не можете да позволите да бъдат ограбени две сирачета. Казвам ви го в името на баща им и майка им… Кълна се във войнишката си чест, че се възползуваха от доверчивостта на жена ми и отведоха дъщерите на маршал Симон в манастир, за да ми попречат да ги доведа. Оплаках се в съда.
— И какво ви отговори съдията? — попита нотариусът.
— Че заявлението ми не е достатъчно основание да бъдат извадени момичетата от манастира и че правосъдието щяло да се погрижи…
— Така ми казаха и за госпожица Кардовил — обади се Агрикол, — която задържат в една лудница, но която е съвсем с ума си. И тя подобно на дъщерите на маршал Симон има право върху това наследство. Аз се опитах да й помогна, както направи това баща ми за дъщерите на маршал Симон…