С всяко ново разкритие отчаянието на Самуил растеше, но той не можеше да направи нищо друго освен да въздиша, защото за нещастие волята на завещателя беше категорична.
Отец д’Егрини изгаряше от нетърпение да се сложи край на тази сцена, която ужасно го измъчваше и въпреки фалшивото си спокойствие каза на нотариуса важно:
— Трябва да се сложи край на всичко това, господине! На тази клевета мога да отговоря с факти. Защо трябва да се създават интриги около отсъствието на наследниците, както постъпват този войник и синът му. Защо то да не може да се обясни, както се обяснява отсъствието на младия индиец или на господин Харди, който например не е предполагал за важността на интересите, заради които е трябвало да пристигне тук. Не е ли по-правдоподобно, че дъщерите на маршал Симон, както и госпожица Кардовил не са се явили тук по съвсем естествени причини? Повтарям, нещата се протакат твърде много. Вярвам, че и господин нотариусът мисли като мен и че разкриването на нови наследници не изменя с нищо въпроса, който му зададох преди малко. А именно, че като закрилник на сиромасите, на които отец Гавриил подари целия си имот, въпреки неговото незаконно и закъсняло възражение, аз оставам единствен негов стопанин и се задължавам да го използувам за Божията слава. Имайте добрината, господин нотариус, да отговорите ясно и с това да сложите край на тази мъчителна сцена.
— Господине — тържествено поде нотариусът, — по душа и по съвест, в името на правото и закона, като верен и безпристрастен изпълнител на последните желания на Марий Ренепон, обявявам, че по силата на дарението на господин абат Гавриил Ренепон, вие господин абат д’Егрини, сте единственият собственик на този имот, който ви предавам веднага, за да се разпореждате с него, съобразно желанията на дарителя.
Тези думи, изречени убедително и тежко, прекъснаха и последните неопределени надежди, които все още хранеха защитниците на наследниците.
Самуил пребледня още повече. Той стисна ръката на Бетсабея, която се бе доближила до него и по бузите на двамата старци бавно се търкулнаха едри сълзи.
Дагоберт и Агрикол потънаха в мрачно отчаяние. Те бяха потресени от разсъждението на нотариуса, който заяви, че не може да се отдава значение на заявленията им, още повече, че това не са направили и самите съдии, и бяха принудени да се откажат от всякаква надежда.
От всички най-много страдаше Гавриил. Съвестта го мъчеше. Той разбираше, че в заслепението си е станал причина и неволно оръдие за долния грабеж. И когато нотариусът се убеди в сметките, той каза на отец д’Егрини: „Вземете си ковчежето, господине“, Гавриил извика отчаяно:
— В такъв случай неумолимата съдба наказва всички достойни за съчувствие, любов и почит. Ах, Господи! Твоята висша справедливост не може да остави подобна неправда да тържествува.
Сякаш небето чу молитвата на мисионера… Едва успя да изрече тези думи и в салона се случи нещо странно.
Родин не дочака Гавриил да завърши и по поканата на нотариуса грабна ковчежето с нескрита радост.
В момента, когато отец д’Егрини и секретарят му се почувствуваха господари на наследството, вратата на стаята, от която се дочуваха ударите на часовника, ненадейно се отвори.
На прага се появи жена.
Когато я видя, Гавриил извика силно и остана като поразен.
Самуил и Бетсабея паднаха на колене и сключиха ръце. Двамата евреи се почувствуваха окрилени от нова надежда.
Всички останали занемяха от изненада.
Родин, същият онзи Родин, се отдръпна назад и с разтреперани ръце остави ковчежето на масата.
Макар че в тази случка нямаше нищо неестествено, защото на прага на една врата просто се бе появила някаква жена, в салона се възцари дълбоко тържествено мълчание. Сърцата на всички затуптяха. При вида й те бяха обзети от тих ужас и необяснимо притеснение, защото тя приличаше на жената от портрета, висящ в този салон от сто и петдесет години насам. Същата прическа, същата рокля, същата сърцераздирателна и покорна тъга на лицето.
Жената бавно прекрачи прага, сякаш не забеляза изненадата на присъствуващите. Тя приближи до една от раклите, обковани с олово, натисна някаква тайна пружина, отвори горното чекмедже и извади запечатан пергаментов илик. След това се доближи до масата, сложи писмото пред нотариуса, който стоеше вдървен и занемял. Той го взе машинално. След като продължително и тъжно изгледа Гавриил, който беше като омагьосан от появата й, тя се отправи към вратата на предния салон. Когато минаваше покрай Самуил и Бетсабея, които все още стояха на колене, поспря, кимна им с красивата си глава, и също ги изгледа загрижено. След това им подаде ръцете си, за да ги целунат. Хвърли последен поглед към Гавриил и се изгуби все така бавно, както се появи.