Нейното излизане прекрати безмълвието, в което бяха изпаднали всички в салона. Гавриил пръв наруши мълчанието и зашептя с разтреперан глас:
— Тя е… Пак тя… Тук… В тази къща…
— Коя е тя, братко? — попита Агрикол, разтревожен от бледността и умопомрачения поглед на мисионера. Защото, въпреки че ковачът до този момент не бе забелязал странната прилика между тази жена и портрета в салона, той също, неизвестно защо, беше смаян и вцепенен.
Дагоберт и Фарингея бяха в подобно състояние.
— Коя е тази жена? — повтори Агрикол и улови изпотената ръка на Гавриил.
— Погледни! — каза младият свещеник. — Тези портрети стоят там повече от сто години. — И той посочи с пръст двата портрета, пред които бе седнал преди това.
След тези думи Агрикол, Дагоберт и Фарингея повдигнаха очи към портретите, които висяха от двете страни на камината. И тримата възкликнаха едновременно:
— Та това е същата жена! — извика ковачът. — И този портрет виси тук от сто и петдесет години?
— Какво виждам! Това е приятелят на пратеника на маршал Симон — извика Дагоберт, застанал пред портрета на мъжа. — Да, това е същият човек, който идва при нас миналата година в Сибир. Познах го по тъжния смирен поглед и по сключените му черни вежди.
— Не! Очите не ме лъжат, не! Това е същият човек с черния белег на челото, когото удушихме и заровихме край река Ганг — тихичко шушнеше Фарингея, разтреперан от ужас. — Същият човек, за когото един от синовете на Бохвания миналата година на остров Ява, в развалините на Чанди, ни уверяваше, че го е срещнал след убийството му близо до една от вратите на Бомбай. Този прокълнат човек, както разказваше приятелят ми, откъдето и да минел, сеел след себе си смърт. А портретът му съществува от сто и петдесет години…
Фарингея, подобно на Агрикол и Дагоберт, не можеше да откъсне очи от странния образ.
— Каква тайнствена прилика — мислеше си отец д’Егрини. Сетне някаква внезапна мисъл му мина през ума и той каза на Гавриил: — Това ли е жената, която ви спаси живота в Америка?
— Тя е! — отвърна Гавриил настръхнал. — Но ми беше казала, че отива към Северна Америка… — добави свещеникът сякаш на себе си.
— Тогава как е попаднала в тази къща? — попита отец д’Егрини Самуил. — Отговорете, пазачо! Кога влезе тук тази жена — преди нас или заедно с нас.
— Аз влязох тук пръв и сам. За първи път от сто и петдесет години насам вратата се отваря — каза важно Самуил.
— Тогава как си обяснявате появяването на тази жена? — добави отец д’Егрини.
— Не се опитвам да си го обясня — каза евреинът. — Само гледам, вярвам, а сега и се надявам — добави той и погледна Бетсабеа многозначително.
— Повтарям ви, че трябва да обясните присъствието на тази жена! — каза отец д’Егрини, крайно разтревожен. — Коя е тя и как е попаднала тук?
— Всичко, което знам, господине, е онова, което често съм чувал от баща си. Между тази къща и покрайнините на този квартал има подземни тунели.
— Щом е така, работата е проста — каза отец д’Егрини. — Сега ми остава да разбера само едно. С какви намерения е влязла тук тази жена. Колкото до странната й прилика с портрета, това е игра на природата.
Родин също беше изумен от появяването на тайнствената жена, но щом я видя, че предава запечатано писмо на нотариуса, той вместо да мисли за странното й появяване, гореше от желание час по-скоро да напусне къщата с наследството, което отсега нататък принадлежеше на Обществото. Страхуваше се от запечатания с червен восък плик. Секретарят на д’Егрини сметна за много уместно да се измъкне всред всеобщото впечатление, затова смушка леко с лакът преподобния отец, смигна му заговорнически, взе ковчежето под мишница и се запъти към вратата.
— Един момент, господине! — каза Самуил, изправи се и му препречи пътя. — Моля господин нотариусът да отвори плика, който му дадоха преди малко. След това ще излезете.
— Господине… — каза Родин и се опита да се промъкне покрай него. — Въпросът е решен окончателно в полза на отец д’Егрини, така че ме оставете.