— Ела тук, Смърт!
Пантерата стана, но толкова се сниши, че коремът й се влачеше по пода. Тя бе доста голяма, с еластичен и месест гръб, а и по всичко личеше, че животното е силно, гъвкаво и пъргаво.
Морок пристъпи към пантерата. Пристъпи и тя. Той спря, спря и животното. В същото време тигърът Юда, към който Морок бе с гръб, скочи в клетката и силно изрева, сякаш завиждаше на пантерата, че господарят я предпочита. Юда изрева още веднъж, навири глава и показа страшната си челюст, като в същото време размахваше червеникавата си опашка, нашарена с черни ивици. Зеленопрозрачните му очи бяха впити в Пророка. Морок се обърна и го изгледа продължително. Толкова силно бе влиянието на този човек върху животните, че тигърът веднага спря да реве, а пантерата се върна на мястото си.
Силен шум като разчупване на кокал се чу от клетката на лъва и вниманието на Пророка се пренесе към него. Той се бе излегнал върху лапите си, а гъстата грива покриваше главата му. Пророка се приближи неспокоен, защото допусна, че Голиат не е изпълнил заповедта му и е дал храна на лъва. За да се увери, той извика рязко:
— Каин! — но лъвът не помръдна. — Ела тук! Ела тук! — повтори Пророка и докато изричаше тези думи, сръга лъва в слабините с нажежената пръчка.
Каин се обърна и с невероятна бързина се хвърли към решетката. Пророка стоеше до ъгъла й, а разяреният лъв се беше изправил срещу него, промушил едната си лапа между пръчките й.
— Легни! — извика високо Пророка, но лъвът не го чу. В отворената му паст се виждаха остри зъби. С върха на пръчката човекът докосна устните на животното и изкрещя, а лъвът изръмжа глухо, тялото му сякаш изгуби силата си и той се отпусна на земята покорно и уплашено.
Пророка взе фенера, за да види какво гризе Каин, но не видя нищо друго, освен една дъска, изгризана от острите му зъби, с която лъвът се бе мъчил да залъже глада си.
За известно време в обора настъпи тишина. Пророка се разхождаше, скръстил ръце на гърба си, крачеше между клетките и оглеждаше животните си проницателно, сякаш се двоумеше кое от тях да избере за работата, която бе намислил. Отиваше до вратата на обора, ослушваше се и оглеждаше двора на гостилницата.
Вратата се отвори и в обора влезе Голиат, целият измокрен.
— Какво стана? — попита Пророка.
— Не беше толкова лесно. Добре, че нощта е мрачна, духа силен вятър и вали като из ведро.
— Някакви подозрения?
— Никакви, господарю. Сведенията излязоха точни. Тази врата отива до полето, под прозореца на момичетата. Когато свирнахте, за да ми кажете, че е време, аз излязох с един стол, сложих го до стената и се покачих върху него. С едната си ръка хванах похлупака, с другата дръжката на ножа и едновременно със счупването на прозореца, блъснах силно похлупака…
— И те помислиха, че е от вятъра?
— Да. След това се скрих зад вратата на килера и тогава чух гласа на стареца. Добре, че избързах.
— Когато ти свирнах, той влизаше да вечеря и помислих, че ще се забави по-дълго.
— Той не е човек, който бавно вечеря — презрително каза исполинът. — По едно време старецът отвори прозореца и накара кучето си да скочи през него. Аз веднага се дръпнах навътре, защото проклетото куче щеше да ме открие зад вратата.
— Сега кучето е в обора, където е и конят на стареца.
— Когато чух, че се затваря прозорецът, излязох отново и пак се изкачих. Двете стъкла бяха затулени с краищата на един кожух. Чувах, че се говори, но нищо не виждах. Дръпнах малко единия край и тогава видях момичетата в леглото, а старецът бе седнал до тях, гърбом към мене.
— Ами торбата му? Торбата! Тя е най-важната.
— Торбата бе на една маса, близо до прозореца. Ако си бях протегнал ръката, можех да я стигна.
— Нали ти казах!
— Само това си повтарях. Тогава старецът рече, че в нея се намирали книжата му, писма от един генерал, парите и кръста му.
— Добре, де! И после какво стана?
— Изпуснах края на кожуха. Поисках отново да го хвана, но изглежда протегнах ръката си повече. Едното момиче май ме видя, защото посочи прозореца и изпищя.
— Всичко е загубено! — каза Пророка, побледнял от гняв.
— Чакайте, де! Не всичко е пропаднало. Като чух писъка, скочих от стола и пак се скрих в килера. Чух, че се отваря прозорецът и видях светлината на лампата, която старецът държеше пред очите си. Той гледа дълго, видя, че няма стълба, а прозорецът е високо от земята и не може нормален човек да го достигне. Сигурно пак е помислил, че е от вятъра…