— Разбирам, че няма никаква надежда, щом вие, скъпи приятелю, сте решили да бягате.
Съвсем отчаян, отец д’Егрини се отпусна върху едно кресло. По време на този разговор Родин стоеше скромно до вратата и държеше парцаливата си шапка в ръка. На два-три пъти външно спокойното му лице се зачерви и прозрачните му клепачи станаха алени, сякаш водеше някаква вътрешна борба, но след това намръщеното му лице започна да възвръща нормалния си вид.
— Трябва веднага да съобщя в Рим за тази несполука. Събитието е важно, защото разбива големи надежди — каза отец д’Егрини отпаднало, сетне сопнато се обърна към Родин. — Пишете!
Секретарят постави шапката си на пода, поклони се и с наведена глава, пристъпвайки ситно, се отправи към едно кресло до масата. Взе лист и перо и мълчаливо зачака да му диктуват.
— Разрешавате ли, княгиньо, — попита отец д’Егрини. Тя му кимна с глава, а той започна да диктува: — „Всички наши надежди, които смятахме, че са напълно подсигурени, внезапно се осуетиха. Въпреки грижите ни и цялото умение, което използувахме досега, делото на Ренепон напълно и възвратно пропадна. Нещата стигнаха до там, че неуспехът е нещо повече от неуспех. Той е една от най-големите несполуки за нашето Общество. Съвестта ми е чиста, тъй като до последния миг правих всичко възможно да защитя и запазя правата ни. Но, повтарям, че трябва да го смятаме за напълно и завинаги изгубено и да не мислим повече за него“.
Отец д’Егрини продиктува тези редове гърбом към Родин, но тъй като секретарят, вместо да пише стана и захвърли перото, преподобният отец го изгледа изненадан и попита:
— Какво правите?
— Трябва да се сложи край на всичко това! Нещастник такъв! — каза Родин на себе си и се запъти към камината.
— Защо ставате? Защо не пишете? — каза преподобният отец, после се обърна към княгинята, която гледаше също с изненада Родин и прибави: — Вижте го, побъркал се е.
— Простете му — отвърна госпожа Сен-Дизие — Сигурно е от мъка.
— Благодарете на госпожа княгинята. — Върнете се на мястото си и продължете да пишете — каза отец д’Егрини на Родин и заповеднически му посочи писалището.
Родин се направи, че не чува и тази заповед. Той приближи до камината, обърна се, изправи изгърбеното си тяло, стъпи здраво на краката си, скръсти ръце върху омазнения си редингот, извърна глава и се втренчи в отец д’Егрини. Секретарят не каза нищо, но по зачервеното му лице, се виждаше, че съзнава надмощието си над д’Егрини и изпитва такова презрение към него и толкова самоуверена смелост, че преподобният отец и княгинята се засрамиха. Те сякаш чувствуваха, че това старо, грозно и гнусно човече, ги владее.
Отец д’Егрини познаваше добре обичаите на Обществото и не вярваше, че смиреният му секретар е способен така внезапно, без причини и без право, да покаже презрението и надмощието си. Много късно, твърде късно преподобният отец разбра, че този подчинен нему човек, според законите на Обществото е имал властта в някои важни моменти да свали или замести неспособния си началник, при когото предварително е настанен като шпионин. Преподобният отец не се лъжеше: от генерала до областните настоятели и дори до управителите на училищата, всички високостоящи членове на Обществото, често без да подозират, имаха край себе си, на незначителни наглед длъжности много способни хора, които бяха в непрекъсната и непосредствена кореспонденция с Рим.
Щом Родин зае тази поза, гордостта на отец д’Егрини изчезна. Въпреки че му беше много мъчно, той каза смирено:
— Вие, разбира се, имате властта да ми заповядвате… На мен, човекът, който ви е заповядвал досега.
Без да отговори, Родин извади от мазния си дрипав портфейл едно писмо, подпечатано от двете страни, в което бяха написани няколко реда на латински.
След като го прочете, отец д’Егрини го доближи до устните си с уважение и страхопочитание, после се поклони ниско пред Родин и му върна писмото. Когато изправи глава, отецът беше почервенял от обида и срам. Макар да не бе свикнал на сляпо послушание и неизменно уважение към волята на Обществото, той усещаше горчилка и гняв за това, че ненадейно му бяха отнели властта. Но това не бе всичко. Макар че отдавна бе прекъснал всякаква интимна връзка с госпожа Сен-Дизие за него тя беше жена, но да изпита такова унижение пред една жена му се струваше още по-мъчително, тъй като въпреки че бе влязъл в Обществото, не се бе отказал напълно от светския си начин на живот. Освен всичко друго, вместо да изрази съжаление или да възнегодува за понижението му, княгинята поглеждаше Родин с любопитство и съпричастие. Като жена, която бе крайно честолюбива и винаги гледаше да има връзки с хора с високо положение, княгинята обичаше такива обрати и съвсем справедливо гледаше с нескрито любопитство и интерес този почти дрипав, мършав и до безобразие грозен човек, който доскоро бе по-нисък от тревата и по-тих от водата, а сега властвуваше над отец д’Егрини — благородник с изтънчени обноски, който допреди миг имаше влияние в Обществото. С тази постъпка Родин окончателно заличи отец д’Егрини в съзнанието на княгинята.