Княгинята и отец д’Егрини се спогледаха смаяно при тази картина, нарисувана от трескавото въодушевление на Родин.
— Признавам — каза преподобният отец на Родин, — че изобщо не съм предполагал за тези опасни последствия от сдружаването на богатството, което Марий Ренепон им препоръчва. Сигурен съм, че наследниците наистина ще осъществят това, познавайки техния характер. Опасността е голяма и застрашителна, но какво можем да направим, за да я избегнем.
— Как, господине! Може да се въздействува върху невежите, смели и възторжени същества като Джалма, върху чувствителните и ексцентрични натури като Адриана Кардовил, върху добродушните и наивни дъщери на маршал Симон, върху справедливите и искрени чувства на Франсоа Харди, върху смирението и целомъдрието на Гавриил, върху подивелия и затъпял Голчо. И вие питате какво да сторим?
— Честно казано, не ви разбирам — отвърна отец д’Егрини.
— Вярвам ви. Досегашното ви поведение ме убеди в това — каза презрително Родин. — Вие използувате дебелашки, насилствени средства, вместо да въздействувате върху толкова благородните, великодушни, възвишени страсти, които един ден, ако се обединят, могат да образуват страшен съюз. Но които, ако веднъж се разединят, ще отстъпят пред всички непредвидени ситуации, примамки, влияния и атаки. Разбрахте ли най-после или още не разбирате? — И Родин повдигна рамене. — Кажете ми, нима човек не умира от отчаяние?
— Да.
— Признателността от искрена любов не стига ли понякога до крайните граници на неразумното великодушие?
— Да.
— Нима не съществуват толкова страшни разочарования, в които самоубийството е единственото спасение от ужасната действителност?
— Да.
— Нима прекалената чувствителност не може да ни вкара в гроба след бавна и мъчителна агония?
— Може.
— Нима в живота не съществуват толкова ужасни обстоятелства, че и най-светските, най-упоритите и най-безбожните хора да стигнат смазани и съсипани до вярата и слепешката да се хвърлят в обятията й, да изоставят най-големите богатства на този свят и да облекат расото, да грабнат молитвеника и да се отдадат на аскетичен живот?
— Съществуват.
— И накрая, нима няма много случаи, в които трагичното себеотрицание надхвърля всички страсти?
— Разбира се, че има.
— Тогава, защо ме питате какво трябва да направим? И какво ще кажете, ако например най-опасните членове на семейство Ренепон пристигнат и още преди да са изтекли трите месеца започнат на колене да ни молят да влязат в Обществото, от което сега се отвращават и от което днес Гавриил се отрече?
— Сега тази промяна е невъзможна — каза д’Егрини.
— Така ли? А какъв бяхте вие, господине, преди петнадесет години? Не бяхте ли един разпуснат светски човек, но дойдохте при нас и вашето богатство стана наше. И защо не? Укротявали сме князе, царе и папи. Светли умове, които извън нас са светели с изумителен блясък, са били привличани и поглъщани от нашето Общество. Владели сме почти два свята. Въпреки всички гонения и преследвания сме се опазили до днес живи, богати и страшни. А сега да не надделеем над един род, който така заплашва сигурността ни и чието богатство е толкова необходимо на Обществото. Нима мислите, че сме толкова неспособни да постигнем целта си, без да използуваме непохватни насилия и опасни престъпления. Не познавате ли вечните средства за взаимно или за самоунищожение, което може да се постигне чрез борба на човешките страсти, които се заплитат, противопоставях, намразват и възбуждат умело. А особено когато тези страсти, благодарение на един всесилен съюзник — добави Ренепон със страшна усмивка — могат да подсилят огъня и кипежа.
— А кой е този съюзник? — попита отец д’Егрини, притихнал от изненада.
— Да — продължи Родин, подминавайки въпроса. — Защото ако този опасен съюзник ни дойде на помощ, могат да се извършат изумителни промени и най-дивите да станат най-питомни, най-безверните, най-верни, най-кротките — най-кръвожадни.