— Добро утро, госпожице Роз-Помпон — каза й мило баба Арсен. — Много рано си станала днес. Снощи не танцува ли?
— Не ме питай, бабо Арсен. Изобщо не ми беше до танци. Горката Цефиза цяла нощ плака и не можа да се успокои, че любовникът й е в затвора.
— Знаеш ли, госпожице, искам да ти кажа нещо за Цефиза, но няма да ми се сърдиш.
— Че кога съм се сърдила? — повдигна рамене Роз-Помпон.
— Мислиш ли, че господин Филемон няма да ти се кара, когато се върне?
— Да ми се кара ли? Защо?
— Че си се разположила в стаите му…
— Какво говориш, бабо Арсен! Филемон не ти ли каза, че докато се върне, аз ще бъда господарка на стаите му, както съм и негова господарка?
— Не става дума за теб, госпожице, а за приятелката ти Цефиза. Довела си я в стаята на господин Филемон.
— Ако не бях аз, нямаше къде да отиде. Откакто са арестували любовника й, не смее да се прибере у дома си, защото дължи наем за няколко месеца. Видях, че е в безизходица и я поканих да живее в стаята на Филемон, докато се върне. После ще й потърсим друго място.
— Е, госпожице, аз нямам нищо против, щом господин Филемон няма да се сърди…
— Защо трябва да се сърди? Да не сме изпотрошили покъщнината му! И то каква покъщнина! Вчера счупих последната бутилка и сега съм взела един много смешен съд, да ми сипеш мляко. — Роз-Помпон се разсмя, измъкна малката си, хубава ръчичка изпод дрехата и показа на баба Арсен една от онези огромни чаши за шампанско, които събират около един литър.
— Господи — извика търговката — прилича на стъклен гюм.
— Тази чаша е част от костюма на Филемон. Подариха му я, когато възглави шествието на маскираните — каза важно Роз-Помпон.
— Досрамява ме, като си помисля, че трябва да ти налея мляко в този съд.
— А мен питаш ли ме? Боях се да не срещна някого по стълбите. От смях ще взема да изпусна последния съд на Филемон и тогава да видиш какво ще става…
— Няма кого да срещнеш. Първият вече излезе, а вторият става много късно.
— Добре, че се сетих — каза Роз-Помпон. — В дъното на двора не даваха ли една стая под наем на втория етаж? Мисля да настаня там Цефиза, когато Филемон се върне.
— Има някаква малка стаичка на тавана над двете стаи на онзи тайнствен старец — отвърна баба Арсен.
— А, да. Дядо Карломан… Не знаеш ли нещо повече за него?
— Бога ми, госпожице, нищо не зная, освен че тази сутрин се върна призори. Почука на кепенците и ме попита: „Драга госпожо, не получихте ли някакво писмо за мен?“. Добър човечец, винаги е много учтив. Казах му, че не съм получила, а той ми отговори: „Добре, добре, не се безпокойте, мила госпожо, аз пак ще намина“ и си отиде.
— Никога ли не спи тук?
— Никога. Сигурно живее на друго място, защото тук идва през четири-пет дни и прекарва само по няколко часа.
— Сам ли идва?
— Винаги е сам.
— Сигурна ли си? Понякога не вкарва ли скришом разни хубавици? Ако е така, Филемон ще те изпрати откъдето си дошла — пошегува се Роз-Помпон.
— Господин Карломан да води жени у дома си?! Това е невъзможно — каза търговката и вдигна ръце към небето. — Само да го видиш с мазната му шапка, с вехтия му редингот, с опърпания му чадър и с добродушния му поглед, ще си помислиш, че е светец.
— Че какво прави тогава сам-самичък в стаята си. Толкова е тъмна, че едва по обед започва да влиза светлина.
— И аз това се чудех, госпожице, какво ли може да прави? Едва ли идва само, за да се порадва на наредбата си. Вътре има едно сгъваемо легло, маса, камина, стол и една стара ракла.
— И Филемон има същите мебели — каза Роз-Помпон.
— Но той толкова се страхува някой да не влезе, сякаш всички хора са крадци или пък мебелите му са от злато. Сам си направи втора брава и никога не ми оставя ключа. Сам си пали камината и не дава на никой да влиза вътре.
— Стар ли е?
— Да, госпожице, около петдесет-шестдесет годишен човек.