— Ти работиш във вестник! Хубав вестник ще да е, сигурно както си седи по масите из кафенетата, скача и почва да танцува „Забранения плод“.
— Да, вестникът е добър, но не за всички. Спомоществователите му са богати свещеници, които не жалят парите си, стига вестникът да хапе, да къса, да гори, да смазва, да унищожава, да убива… Честна дума, никога не ми се е случвало да съм по-неудържим — разсмя се Нини-Мулен, — устата ми ще пръска злъч и отрова и тежко и горко на онзи, който има неблагоразумието да се изпречи насреща ми.
При тези думи Нини-Мулен издаде звук като на излитаща запушалка от бутилка за шампанско и това много разсмя Роз-Помпон.
— И как се казва твоят попски вестник? — попита тя.
— Казва се „Любов към ближния“.
— Бога ми, хубаво име!
— Не бързай, има и второ име.
— И какво е то?
— Любов към ближния или унищожител на неверните, безразличните, студените и прочие. Следва изречение от великия Босюет: „Който не е с нас, е против нас“.
— Щом е така, ще трябва да унищожиш и госпожа Света-Гълъбица, защото тя е малко студена. Какво ще стане тогава с твоята женитба?
— Напротив, моят вестник ще ми помогне за тази женитба. Представи си само — главен редактор… Превъзходно положение! Поповете ме хвалят, превъзнасят ме, поддържат ме, благославят ме. Аз привличам Света-Гълъбица и тя е в ръцете ми… Ех, какъв живот, каква радост!
В същото време един пощальон влезе в дюкянчето, подаде едно писмо на търговката и рече:
— За господин Карломан. Платено е…
— Това писмо е за онзи потаен старец, който има толкова чудновати привички — каза Роз-Помпон. — Отдалече ли идва?
— Струва ми се, че е от Италия, от Рим — отговори Нини-Мулен като погледна писмото, което търговката държеше. — А какъв е този старец? — поинтересува се той.
— Представи си, тлъсти апостоле — рече Роз-Помпон, — това е един добродушен старец, който държи две стаи в другия край на двора. Никога не спи тук, само идва от време на време и прекарва по няколко часа вътре, без да позволява на никого да влиза при него или да вижда какво прави.
— Или е шпионин, или е фалшификатор на пари — засмя се Нини-Мулен.
— Горкият човечец! — възкликна баба Арсен. — Къде ли ги дява тези пари? Когато обядва тук, винаги ми плаща с медни монети за хляба и ряпата, които му давам.
— И как се казва този тайнствен старец? — попита Дюмулен.
— Господин Карломан — отвърна търговката. — Право казва поговорката: за вълка говорим, а той в кошарата. Ето го, идва.
— Къде е?
— Старецът, който минава покрай онази къща. Върви с наведена глава и носи чадър под мишницата.
— Господин Родин! — извика Нини-Мулен и бързо слезе по стълбите, за да не го видят. После попита: — И как е името на този господин?
— Карломан… Познаваш ли го? — попита търговката.
— Какво ли идва да върши тук под друго име? — тихичко промълви Жак Дюмулен.
— Познаваш ли го? — попита нетърпеливо Роз-Помпон. — Защо се смути така?
— Значи този господин държи две стаи под наем в онази къща и идва тайно тук? — изненадваше се все повече Жак Дюмулен.
— Да — отвърна Роз-Помпон. — Гълъбарникът на Филемон гледа към неговите прозорци.
— Бързо да изчезваме, преди да ме е видял — каза Дюмулен и незабелязано от Родин се измъкна от дюкянчето, премина тунела и се изкачи по стълбите, водещи към жилището на Роз-Помпон.
— Добро утро, господин Карломан — каза баба Арсен на Родин, който в този момент пристъпи прага на дюкянчето. — Днес идвате за втори път и слава богу, защото рядко ни навестявате.
— Много сте мила, скъпа госпожо — каза Родин и учтиво се поклони, а после влезе в дюкянчето на търговката.
II глава
Убежището
Когато Родин влезе при баба Арсен, лицето му излъчваше добродушие и сговорчивост. Той подпря ръце на дръжката на чадъра си и й рече:
— Много съжалявам, скъпа госпожо, че ви събудих толкова рано тази сутрин…
— Но вие идвате толкова рядко, уважаеми господине, че не ми омръзвате.
— Какво да се прави! Живея извън града и едва смогвам от време на време да идвам тук, за да свърша разни дребни неща.
— Добре, че ме подсетихте, господине. Писмото, което очаквахте вчера, пристигна тази сутрин. Дебело е и иде отдалеч — каза търговката и извади писмото от пазвата си. — Не се наложи да плащам.