— Не си бил чак толкова глупав.
— Нали вие казвате, че и вълкът става лисица… Като разбрах къде стои торбата с парите и книжата, и като нямаше какво да правя засега там, върнах се при вас…
— Отиди горе и ми донеси най-дългото желязо. И червената сукнена покривка.
Голиат тръгна да се качва по стълбата, но като стигна до средата се спря и попита:
— Няма ли да разрешите, господарю, да донеса малко месо за Смърт? Иначе тя няма да ми прости, всичко ще стовари върху мене. Тя нищо не забравя и при първия удобен случай…
Пророка го прекъсна, повтори заповедите си отново. Докато Голиат псувайки изпълняваше нарежданията, Морок отвори вратата на обора, огледа двора и пак се ослуша.
— Ето копието и завивката — каза Голиат, като се върна. — Сега какво да правя?
— Върни се в килера, наблюдавай прозореца и когато старецът излезе от стаята…
— Кой ще го накара да излезе.
— Това твоя работа ли е? Достатъчно е, че ще излезе.
— И после?
— Ти каза, че лампата е близо до прозореца. Събори я на земята и ако бързо и умело свършиш останалото, ще получиш десет фиоринта. Запомни ли всичко?
— Запомних.
— Момичетата тъй ще се изплашат от тъмнината, че от страх езикът им ще се схване.
— Бъдете спокоен. Щом вълкът може да стане на лисица, може да стане и змия.
— Не бързай. Има още.
— Какво още?
— Стряхата на навеса не е висока, а прозорецът на горницата лесно се прескача… Нощта е тъмна… Вместо да влизаш през вратата…
— Ще влеза през прозореца.
— И не вдигай шум.
— Ще бъда като змия — каза исполинът и излезе.
Да, каза си след време Пророка, така е сигурно. Не трябваше да се двоумя. Не знам причината за заповедите, които получих, но според човека, който ми ги предаде, няма съмнение, че става дума за важни интереси. Да, важни… Може би се отнасят до най-важното нещо на света… Но как тия две бедни момичета и този войник могат да представляват такъв интерес! Не ме интересува. Аз съм ръката, която работи, а на главата се пада да мисли, да заповядва и да отговаря за делата си…
Не след дълго той излезе от обора с червената покривка в ръка и тръгна към обора на Смешльо. Като видя непознат човек Сърдитко се нахвърли срещу него, но зъбите му срещнаха метала, с който бяха обвити краката на Пророка и той, без да обръща внимание на ухапванията, улови Смешльо за оглавника, покри главата му с покривката, изведе го от обора и го въведе в зверилницата, като затвори вратата й.
X глава
Изненадата
След като прочетоха дневника на баща си, сирачетата дълго седяха замислени и тъжно гледаха листовете, пожълтели от времето. И Дагоберт се бе замислил за сина и за жена си, с които се бе разделил толкова отдавна и с които се надяваше да се срещне. Той взе листовете от ръцете на Бланш, сгъна ги и ги прибра в пазвата си, след което каза на момичетата:
— Не унивайте деца… Вижте какъв смел баща имате. Трябва да мислите за удоволствието да можете да го прегърнете. И не забравяйте името на добрия момък, на когото дължите това удоволствие, защото ако не е бил той, баща ви е щял да бъде убит в Индия.
— Джалма… Никога няма да го забравим — каза Роз.
— Ако се появи пак нашият ангел-пазител, ще го помолим да бди над Джалма, както над нас…
— Добре, деца, но да се върнем към пътника, който пристигна при майка ви в Сибир. Той бе виждал генерала месец след случките, за които прочетохте вие. Тогава именно му дал книжата и медальона.
— А за какво ни е този медальон, Дагоберт?
— И какво означават думите, издълбани върху него? — попита Роз като извади медальона от пазвата си.
— Ще рече, че на 13 февруари 1832 година трябва да бъдем в Париж на улица „Свети Франц“ №3.
— С каква цел?
— Майка ви толкова бързо се разболя, че не успя да ни каже. Онова, което знам е, че медальонът е от родителите й, който бе пазен от рода повече от сто години.
— А как е попаднал при баща ни?
— Между вещите, които успя да вземе, когато го извеждаха насила от Варшава, беше и една кутийка на майка ви, в която се намираше този медальон. След това генералът не можа да го изпрати обратно, защото не знаеше къде се намираме.