— Благодаря, скъпа госпожо — каза Родин с привидно равнодушие и го сложи в джоба на редингота си.
— Ще отидете ли в стаята си, господине?
— Да.
— Тогава ще ви приготвя яденето — каза баба Арсен. — Както винаги, нали, скъпи господине?
— Както винаги.
— Ей сега ще стане.
Търговката взе една кошница, сложи вътре малко тор, наръч дърва, няколко въглена и покри всичко с един зелев лист. После влезе в дюкяна, извади голям кръгъл хляб, отряза един резен и избра с набитото си око една хубава черна ряпа. Разряза я на две, издълба дупка в едната й половина, напълни я с едра сол, събра двете половини и внимателно ги сложи до хляба върху зелевия лист. После взе от камината малко жарава, изсипа я заедно с пепелта в един железен съд и го намести в кошницата. След това се изкачи горе и каза на Родин:
— Ето ви кошницата, господине.
— Много благодаря, скъпа госпожо — отвърна Родин, пъхна ръка в джоба на панталона си, извади осем су, отброи ги едно по едно на търговката и рече: — Като си тръгвам, ще ви върна кошницата, както винаги.
— Добре, господине, добре — отговори баба Арсен.
Родин сложи чадъра под лявата си мишница, взе с дясната си ръка кошницата, влезе в мрачния тунел, премина през малкото дворче и бързо се изкачи на втория етаж на порутената къща. Там отвори с ключ едната врата и внимателно я затвори след себе си.
В първата от взетите под наем стаи нямаше никакви мебели. А втората беше най-тъжното и най-грозно жилище на света. Стените й бяха облепени с толкова овехтяла, покъсана и избеляла хартия, че изобщо не можеше да се разпознае първоначалния й цвят. Цялото обзавеждане на тази съборетина се състоеше от едно разкривено походно легло с дрипав сламеник и проядена от молци ленена завивка, от един стол, от малка надупчена от дървоядите маса. Имаше и печка от пепеляв фаянс, напукана като японски порцелан и една стара ракла с катинар под леглото. Тесен прозорец с мръсни стъкла едва осветяваше стаята, в която не влизаше нито въздух, нито слънце. Две стари носни кърпи, нанизани една до друга с карфици на връв, опъната пред прозореца, служеха за завеси. Дъските по пода бяха разковани и от цепнатините им се виждаше плочата под тях. С една дума, всичко говореше за немарливостта на наемателя на това жилище.
След като затвори вратата, Родин хвърли шапката и чадъра си на леглото, остави кошницата на пода, извади от нея ряпата и хляба и ги сложи на масата. После клекна пред печката, напълни я с дърва и въглища, задуха силно жаравата и огънят пламна. Когато печката забоботи, Родин отиде до прозореца и оправи носните кърпи, които го закриваха. Щом се убеди, че отникъде не го наблюдават, той извади писмото от джоба си, разни други книжа и всевъзможни неща. Един от свитъците, който беше много смачкан и омазнен, падна на масата и се разтвори. В него имаше потъмнял от времето сребърен кръст на Почетния легион, чиято червена лента бе изгубила първоначалния си цвят.
Родин го прибра отново в джоба си при медальона, който Фарингея бе откраднал от Джалма, повдигна рамене и се усмихна презрително. После извади големия си сребърен часовник и го сложи на масата до писмото от Рим. Гледаше плика със смесени чувства: ту с недоверие, ту с надежда, ту със страх, ту с тревожно любопитство. След като поразмисли малко, реши да го отвори, но веднага го захвърли на масата, сякаш по някакъв необясним каприз искаше да удължи мъчението на дразнещата неизвестност, както постъпват картоиграчите. Родин погледна часовника и реши, че ще го отвори, когато стрелката застане точно на девет и половина. Оставаха му седем минути. Под влияние на суеверието, което не подминава и най-великите умове, Родин си повтаряше:
— Горя от нетърпение да отворя писмото. Но ако го разпечатам точно в девет и половина, новините ще бъдат добри.
За да убие времето, той закрачи из стаята и спря пред две стари, пожълтели и овехтели от времето картини, закачени с два ръждиви пирона, и се загледа съсредоточено в тях. Те представляваха единствената украса на стаите.
Първата от тях беше един от онези грубо нарисувани с червено, жълто, зелено и синьо портрети, които се продаваха по панаирите. От надписа се виждаше, че картината е правена в Рим. На нея беше изобразена дрипава жена с дисаги в ръка и малко дете на коленете. До нея гнусна гледачка държеше ръчичката на пеленачето и гадаеше бъдещето му. От устата й излизаха, изписани с едри сини букви думите: Sara papa (Ще стане баща).