— Значи медальонът е много важен за нас, така ли?
— От петнадесет години не бях виждал майка ви толкова радостна, както в мига, в който пътникът й го донесе. „Участта на децата ми вече, може би, ще бъде толкова добра, колкото бе окаяна досега, казваше ми тя пред чужденеца със сълзи в очите. Ще поискам разрешение от губернатора да отида във Франция с дъщерите си. Може би ще разберат, че петнадесет години заточение и отнемане на имота ми е доста голямо наказание. Ако не ми разрешат, може би ще позволят да изпратя децата си във Франция. Ти ще ги отведеш, Дагоберт. Ти ще ги отведеш и ако не пристигнете до 13 февруари, всичко ще бъде напразно.“
— Дори да закъснеем един ден?
— Дори един, каза майка ви и ми даде едно писмо, което трябваше да пусна по пощата в първия град, в който отседнем, което и направих.
— Вярваш ли, не ще стигнем навреме в Париж?
— Надявам се. Ако преминаваме по пет мили на ден без премеждия, ще пристигнем в Париж в началото на февруари, а е по-добре ако сме по-рано там.
— Но щом баща ни е в Индия и не може да се върне във Франция, кога и как ще се видим с него?
— И къде?
— Някои неща не знаете, деца… Когато пътникът се разделил с генерала, той наистина не можел да се завърне във Франция, но вече може, защото миналата година Бурбоните, които го бяха преследвали, бяха прогонени… Новината за това ще стигне и до Индия и баща ви ще ви чака в Париж, защото се надява, че заедно с майка ви ще бъдете там на 13 февруари следващата година.
— Значи все пак има надежда! — въздъхна Роз.
— Знаеш ли, Дагоберт, как се нарича този пътник?
— Не, деца… Може да се е казвал Петър или Яков… Но бе добър човек… Когато се разделяха, майка ви му благодари за предаността и добротата към генерала, към нея и към децата й. А той й отвърна: „Защо ми благодарите? Не е ли казано обичайте се един друг?“.
— Кой е казал това, Дагоберт?
— Наистина, кого има предвид пътникът?
— Не знам… Но последните му думи запомних…
— Обичайте се един друг… — повтори замечтано Роз.
— Колко е красиво това! — добави Бланш.
— И къде замина този пътник?
— Далеч на север, отговори той на майка ви. Когато си тръгна, тя ми каза, че тъжният му глас я е разплакал. Докато разговаряхме, каза тя, аз усещах, че още повече обичам мъжа и децата си, а по лицето на пътника личеше, че той никога не се е смял и не е плакал. Когато той си тръгна, ние дълго го наблюдавахме от вратата, докато го изгубихме от погледа си. Той вървеше с наведена глава. Крачките му бяха бавни, спокойни, твърди, като че ли ги броеше… По дирята на следите му аз забелязах нещо странно…
— Какво?
— Вие помните, че пътят към дома беше мокър от малкия извор, който винаги преливаше… Стъпките му се отпечатваха по земята, а в следите личаха белези от пирончета, подредени на кръст…
— Как така?
— Гледайте внимателно — каза Дагоберт, като седем пъти направи фигура върху завивката. — Ето така! Може и случайно да е било, но следата, която той оставяше, ми се видя лошо предзнаменование, още повече, че след като той си замина, нас започна да ни сполетява едно нещастие след друго.
— Да… Мама умря…
— Преди това имаше друго… Тя пишеше молба до губернатора да я пуснат във Франция или да изпрати вас, когато пристигна бързоходец от Сибирския генерал-губернатор. Той носеше заповед да променим местожителството си. В разстояние на три дни, заедно с други заточеници, трябваше да се преместим четиристотин мили на север. Стана така, че след петнадесетгодишно заточение, жестокост и преследване, теглото на майка ви се удвояваше…
— А защо я измъчваха така?
— Ако пътникът бе пристигнал няколко дни по-късно, нямаше да помогнат нито книжата, нито медальонът. Дори и да тръгнехме веднага, нямаше да стигнем до Париж… Имат интерес да ме спират да замина с децата във Франция, казваше майка ви, защото с още четиристотин мили е невъзможно да се стигне дотам за определено време. И при тази мисъл тя изпадаше в отчаяние.
— Може би това докара толкова бързо смъртта?
— За съжаление, не! Умори я холерата, която никой не знае откъде иде. Три часа след като пътникът си замина, когато вие се върнахте от гората весели и с големи букети цветя за майка си…, тя вече не можеше да ви познае. Холерата вече се бе появила в селото… Същата вечер умряха петима… Майка ви, скъпа Роз, едва събра сили, за да ви даде медальона и да ни заповяда веднага да потеглим. След като тя умря, заповедта за заточението не важеше за вас и губернаторът ни позволи да тръгнем за Франция, за да изпълним желанието на покойната… — Дагоберт закри лицето си с ръце, докато момичетата бършеха сълзите си и продължи. — Но вие се държахте като истински дъщери на генерал Симон. Колкото и да бе опасно, не можаха да ви отделят от леглото на майка ви. Вие склопихте очите й и стояхте до нея цяла нощ… И не се съгласихте да тръгнете, докато видяхте, че поставям малкия дървен кръст върху гроба й…