Внезапно Дагоберт спря да говори. Цвилене на кон и диви животински ревове накараха войника да подскочи от стола си и да извика:
— Това е Смешльо! Какво става с коня ми!
Той отвори вратата и бързо се спусна по стълбата. Двете сестри дотолкова се уплашиха, че като се прегърнаха, не можаха да видят една дебела ръка, която се промъква през строшените стъкла на прозореца, отваря куката му и обръща лампата, която стоеше на една масичка до торбата на войника.
Изведнъж момичетата се намериха в непрогледна тъмнина.
XI глава
Смешльо и Смърт
Когато Морок закара Смешльо в зверилницата си, той смъкна завивката от главата му.
Когато го видяха, тигърът, лъвът и пантерата веднага се спуснаха към решетките на клетките си. Конят се разтрепери и се закова на място, по тялото му мигновено изби студена пот. Лъвът и тигърът скачаха върху решетките и ревяха диво, а пантерата не ревеше, но глухата й ярост бе още по-страшна. Тя внезапно скочи и с риск да строши главата си, се блъсна в решетките. После, все така мълчалива и побесняла, се върна обратно и повтори опита. Три пъти тя стори същото… През това време конят се свести от уплахата и започна да цвили като се втурна към вратата, през която го бяха вкарали. Когато видя, че е затворена, той наведе глава, подгъна крака и положи ноздрите си до процепа между вратата и прага, като че ли искаше да подиша чист въздух, след което още повече замаян, продължи да цвили пронизително и да рие с предните си крака.
Пророка се приближи до клетката на Смърт точно в момента, в който тя се готвеше отново за скок. Тежката ключалка щракна и в същия миг из цялата гостилница се разнесоха ревовете на тигъра и лъва и цвиленето на Смешльо.
С един само скок пантерата излезе от клетката. Светлината от фенера блесна върху козината й, изпъстрена с черни петна. За секунда тя остана неподвижна, с наведена към земята глава, като че ли отмерва силата на скока, с който ще стигне до коня. След това изведнъж се хвърли върху него…
Когато видя скока й, Смешльо се втурна към вратата, блъсна я с всичка сила, сякаш искаше да я строши…, но Смърт го изпревари и бърза като светкавица, заби в гърдите му острите си нокти и увисна на шията му. Кръвта зашуртя под зъбите и ноктите на явската пантера, която, облегната на задните си лапи, затисна жертвата си и разкъса и ребрата й. Конят се разтрепери от болката, а цвиленето му започна да става страшно…
Изведнъж се чу как някой вика:
— Дръж се, Смешльо, ето ме… Дръж се… — това бе Дагоберт, който се мъчеше да изкърти вратата. — Ето ме, Смешльо, идвам на помощ.
Като позна гласа му, бедното животно се извърна, отговори с плачевно изцвилване и падна най-напред на коленете си, а после и на хълбок… Пантерата се вкопчи в коня и мушна в раните му окървавената си муцуна.
— Помогнете! — викаше Дагоберт и напразно се мъчеше да отвори вратата. — Помогнете на коня ми… — После раздразнено добави. — Жалко, че нямам оръжие…
— Пази се! — извика звероукротителят и се показа на прозореца на горницата, който гледаше към двора. — Не се опитвай да влезеш вътре, защото ще загинеш, пантерата е полудяла!
— Но конят ми! Какво ще стане с коня ми! — извика Дагоберт.
— Излязъл е от обора си и е отишъл при животните. Пантерата като го е видяла, е разбила клетката и се е хвърлила върху него… Ти ще отговаряш за нещастията, които ще последват! — каза звероукротителят заплашително — защото не съм сигурен, че ще успея да вкарам Смърт в клетката й.
— Но моят кон… Спаси коня ми… — проплака Дагоберт.
Морок изчезна от прозореца.
Ревът на животните и виковете на Дагоберт събудиха всички в гостилницата „Белият сокол“. Прозорците започнаха да светват, а слугите, с фенери в ръце, се втурнаха към Дагоберт, за да разберат какво се е случило.
— Конят ми е вътре! — викаше той и блъскаше вратата на обора. — А едно от животните на онзи нещастник е излязло от клетката си…